Анна се появи за малко на рецепцията и бе посрещната от бляскавия висш персонал на хотела. Тя представи Габриел под името мосю Мишел Дюмон — неин приятел и личен асистент. Сякаш за да подсили този образ, Габриел настоя да внесе две цигулки във фоайето. На английски с френски акцент той повтори желанието на мис Ролф за пълно уединение. Главният портиер, безупречният синьор Брунетти, го увери, че присъствието на мис Ролф в хотела ще бъде най-строго пазената тайна във Венеция. Габриел му благодари любезно и се подписа в регистъра.
— Мис Ролф ще отседне в апартамент „Джорджоне“ на петия етаж. Той е един от най-хубавите. Вашата стая е в съседство. Да се надяваме ли, че тази подготовка ви задоволява?
— Да, благодаря ви.
— Позволете ми лично да придружа вас и мис Ролф до покоите ви.
— Не е необходимо.
— Ще имате ли нужда от помощ при пренасянето на багажа, мосю Дюмон?
— Не. Мога и сам да се справя, благодаря.
— Както желаете — рече портиерът синьор Брунетти и със съжаление му отстъпи ключовете.
В едно тихо и закътано място на сестиера29 „Санта Марко“ се намираше миниатюрното магазинче на фирма „Росети & Росети — изящна бижутерия“, специализирано в продажбата на старинни и уникални бижута. Подобно на повечето венециански собственици на магазини, синьор Росети затваряше всеки ден по обед в един часа и отваряше отново в четири следобед за вечерната търговия. Добре запознат с този факт, Англичанина натисна бутона на охранителния зумер в един без пет и зачака Росети да му отвори вратата.
Магазинчето беше наистина много малко, не по-голямо от кухнята в корсиканската вила на Англичанина. Щом влезе вътре, пред него се появи витрина с подковообразна форма. Когато вратата зад гърба му се затвори и автоматичното резе щракна, Англичанина изпита усещането, че е попаднал в кристална гробница. Той разкопча шлифера си и сложи дипломатическото си куфарче на протрития дървен под.
Синьор Алдо Росети стоеше неподвижно като лакей зад щанда, облечен със спретнато изгладен двуреден костюм и банкерска вратовръзка в убит цвят. Чифт очила за четене със златни рамки бяха кацнали на върха на царствения му нос. Зад гърба му имаше висок шкаф от лакирано дърво с малки чекмеджета с топчести дръжчици от месинг. Съдейки по безкомпромисната поза на синьор Росети, шкафът можеше да съдържа секретни документи, които той се бе заклел да пази с цената на всичко. Дълбоката тишина в помещението се нарушаваше само от тиктакането на старинен часовник. Росети тъжно стисна ръката на Англичанина, сякаш посетителят бе дошъл да изповяда непростими грехове.
— Тъкмо се канех да изляза да обядвам — каза Росети и в този миг, сякаш за да наблегне на същината на въпроса, старинният часовник на стената зад гърба му удари един часа.
— Няма да ви отнема много време. Дошъл съм да взема пръстена с печат за синьор Бул.
— Пръстена с печат?
— Да, точно така.
— За синьор Бул?
— Сигурно ви е казал, че ще дойда.
Росети отметна глава назад и се вторачи в Англичанина така, сякаш виждаше предмет със съмнителна стойност и произход. Доволен от огледа, той наведе глава и излезе иззад щанда, за да обърне табелката на витрината — от отворено на затворено.
На горния етаж имаше малък личен кабинет. Росети се настани зад бюрото и покани Англичанина да седне на малкото кресло до прозореца.
— Преди малко ми се обади портиер от хотел „Луна-Балиони“ — каза Росети. — Цигуларката и неин приятел току-що са се регистрирали в хотела. Знаете ли къде се намира „Балиони“?
Англичанина поклати отрицателно глава.
Като повечето венецианци, Росети държеше подръка карта на града — дори само за да може да помогне на някой чуждестранен турист, безнадеждно изгубен в този лабиринт от улички. Картата на Росети изглеждаше така, сякаш е била купена по време на управлението на последния дож — парцалива, с подвити краища, залепена с тиксо по скъсаните шевове, съвсем избеляла от старост. Той я разгърна на бюрото си и я приглади грижливо с две ръце, като че ли на нея бе отбелязано местоположението на скрито съкровище.
— Хотел „Луна-Балиони“ се намира ето тук… — С връхчето на изящния си пръст потупа хартията. — … на „Кале дел’Асенсионе“, на няколко крачки от спирката за vaporetto30 „Сан Марко“. „Кале дел’Асенсионе“ е много тясна, не по-голяма от тази улица. Има частен пристан в Рио делла Зека. Няма да е възможно сам да наблюдавате фасадата и гърба на хотела.