Габриел бе на същото мнение — наистина сега, когато бе открил някои елементи от маниера на рисуване, виждаше доказателства за четката на самия майстор, особено във фигурата на Сузана. Той познаваше много добре стила на Басано: беше изучавал обстойно картините му по време на стажа си и бе прекарал няколко месеца в Цюрих, за да реставрира ценна творба на Басано за един частен колекционер. През последната вечер на престоя си бе убил мъж на име Али Абдул Хамиди в една влажна уличка близо до реката. Хамиди — обигран палестински терорист, чиито ръце бяха изцапани с много израелска кръв, се представяше за драматург и Габриел го бе възнаградил със смърт, достойна за неговите литературни претенции.
Алон топна новия тампон в разтворителя, но преди да успее да поднови работата си, от улицата долетя познатото бръмчене на мощен автомобил. Той излезе на терасата, за да потвърди подозренията си, и след това открехна входната врата на апартамента.
Не след дълго Ари Шамрон вече седеше на една дървена табуретка до Габриел. Носеше панталони в цвят каки, бяла памучна риза и кожено яке, скъсано на дясното рамо, а грозните му очила блестяха на светлината на халогенните работни лампи. На лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, бе изписано силно отвращение.
— Надуших миризмата на тези химикали още щом слязох от колата — каза Шамрон. — Представям си какви щети си нанесъл на тялото си след всичките тези години.
— Бъди сигурен, че те са нищо в сравнение с тези, които ти си му нанесъл — отвърна Габриел. — Изненадан съм, че все още мога да държа четка.
Той допря внимателно мокрия тампон до плътта на Сузана и леко го завъртя. Ари погледна намръщено часовника си от неръждаема стомана, сякаш той вече не вървеше точно.
— Нещо не е наред ли? — поинтересува се Алон.
— Просто се чудех кога ще се сетиш да ми предложиш чаша кафе.
— Знаеш къде се намира всичко. Сега ти на практика живееш тук.
Шамрон промърмори на полски нещо за неблагодарността на децата. След това стана от табуретката, като се облегна тежко на бастуна си, и се отправи към кухнята. Напълни чайника с вода от чешмата, но при вида на множеството бутони и копчета на печката на лицето му се изписа объркване. Ари Шамрон на два пъти бе оглавявал тайната разузнавателна служба на Израел, а преди това бе един от нейните най-награждавани полеви агенти. Но сега, в напреднала възраст, изглеждаше неспособен да свърши и най-елементарните домакински дейности. Кафемашини, блендери, тостери: тези уреди бяха загадка за него. Многострадалната му съпруга — Геула, често се шегуваше, че ако бъде оставен сам, великият Ари Шамрон ще умре от глад в къща, пълна с храна. Габриел включи печката и продължи да работи. Шамрон застана пред френския прозорец и запали цигара. Вонята на турския му тютюн скоро надви острата миризма на разтворителя.
— Трябва ли да пушиш? — попита Габриел.
— Да — отвърна Ари.
— Какво правиш в Йерусалим?
— Премиерът искаше да поговорим.
— Наистина ли?
Шамрон го изгледа през облак сиво-синкав дим.
— Защо те изненадва фактът, че министър-председателят е поискал да ме види?
— Защото…
— Защото съм стар и без значение ли? — прекъсна го Ари.
— Ти си неразумен, нетърпелив и от време на време ирационален, но никога не си бил без значение.
Шамрон кимна в знак на съгласие. Старостта му бе дала възможност поне да види своите недостатъци, макар че го бе лишила от нужното време, за да ги поправи.
— Как е той? — попита Габриел.
— Както можеш да си представиш.
— За какво си говорихте?
— Разговорът ни засегна широк кръг въпроси и беше напълно откровен.
— Това означава ли, че двамата си крещяхте един на друг?
— Крещял съм само на един министър-председател.
— На кого? — полюбопитства Алон.
— На Голда — отговори Шамрон. — Беше в деня след Мюнхен5. Казах ѝ, че трябва да променим нашата тактика, че трябва да отвърнем с терор на терористите. Дадох ѝ списък с имената на мъжете, които трябваше да умрат. Голда не беше съгласна.
— И ти ѝ се разкрещя?
— Не беше един от хубавите ми моменти.
— Как реагира тя?
— Естествено, и тя ми се развика. Но в крайна сметка се съгласи с мен. След това изготвих друг списък с имена — имената на младите мъже, които ми бяха нужни за изпълнение на операцията. Всички се съгласиха без колебание. — Ари направи пауза и след това добави: — Всички, освен един.
Габриел мълчаливо постави замърсения тампон в херметично затварящата се колба. Тя спря вредните изпарения на разтворителя, но не и спомена за първата му среща с човека, когото наричаха мемунех — единствения шеф. Това се бе случило само на няколкостотин метра от мястото, където се намираше сега, в кампуса на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. Габриел току-що бе излязъл от лекция за творчеството на известния немски експресионист Виктор Франкел, който по една случайност му беше дядо по майчина линия. Шамрон го чакаше в края на огрения от слънцето двор — нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Както винаги, той бе добре подготвен. Знаеше, че Алон е израснал в забутано село в Долината на Израил и че ненавижда земеделието. Знаеше, че майка му, самата тя талантлива художничка, бе успяла да оцелее в лагера на смъртта в Биркенау, но не можеше да се справи с рака, който опустошаваше тялото ѝ. Знаеше също, че първият език на Габриел е немският и че той си остава езикът на неговите мечти. Цялата информация се намираше в папката, която Шамрон държеше в своите пожълтели от никотина пръсти.
5
Има се предвид Мюнхенското клане — терористична акция на палестинската паравоенна организация „Черният септември“ по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., при която загиват 11 спортисти от израелския олимпийски отбор. — Б.пр.