— Чух, че в Белите пясъци върлували заушки.
— Мамичко, скъпа, нали знаеш, че съм боледувала от заушка.
— Някои хора ги повтаря. И ти ще си точно от тях, Полин. Вечно прихващаш какви ли не болести. Колко нощи съм будувала заради теб, без да се надявам да дочакаш утрото! Ах, божичко, как бързо се забравят майчините жертви! И как ще стигнеш до Белите пясъци? От години не си се качвала на влак. Пък и в събота вечер няма влак за насам.
— Тя може да замине с влака в събота сутринта — рече Анн. — И съм сигурна, че господин Джеймс Грегър ще я върне обратно.
— Тоя Джим Грегър никога не ми е бил симпатичен. Майка му беше Тарбуш по баща.
— Той заминава с двуколката си в петък, инак щеше да я закара и на отиване. Но и с влака няма какво да й се случи, госпожо Гибсън. Просто ще се качи в Съмърсайд и ще слезе в Белите пясъци. Без никакво прекачване.
— Зад всичко това се крие нещо — подозрително каза госпожа Гибсън. — Защо толкова настоявате тя да отиде, госпожице Шърли? Само това ми кажете.
Анн се приведе и се усмихна в лицето й, право срещу кръглите очички:
— Защото смятам, госпожо Гибсън, че Полин е една добра и грижовна дъщеря спрямо вас, но от време на време, както всички останали хора, има нужда от някой и друг почивен ден.
Повечето хора смятаха, че на усмивката на Анн е трудно да се устои. Дали това, или страхът от мълвата обезоръжи госпожа Гибсън.
— Предполагам, на никого не му хрумва, че и аз имам нужда от почивен ден от този инвалиден стол. Де да можех да си го взема… Но не мога. Просто трябва търпеливо да нося товара си. Е, щом трябва да иде, значи трябва. Винаги е постигала каквото си науми. Ако хване заушка или се разболее от ухапване на комар, после да не ме обвинявате мен. Аз ще се оправям, както мога. Да де, предполага се, че и вие ще сте тук, но вие не сте свикнали с навиците ми, както Полин. Е, все някак ще го преживея за един ден. Ако пък не мога — пак хубаво, вече толкова години живея живот назаем, какво значение има?
Това в никакъв случай не беше благосклонно съгласие, но все пак си беше съгласие. От облекчение и благодарност Анн се усети, че върши нещо, което не би и сънувала, че ще извърши — наведе се, целуна съсухрената кожа на госпожа Гибсън и каза:
— Благодаря.
— Я стига с вашите измамни ласкателства — заключи госпожа Гибсън. — Вземете си един ментов бонбон.
— Как ли ще мога да ви се отблагодаря, госпожице Шърли? — попита Полин, като изпращаше Анн надолу по улицата.
— Като отидете в Белите пясъци с леко сърце и изживеете с наслада всяка минута от времето там.
— О, ще го направя! Не знаете, госпожице Шърли, какво означава това за мен. Не само с Луиза искам да се видя. Старото имение на Лъкли в съседство с нейната къща ще го продават, а така ми се искаше да го видя още веднъж, преди да премине в чужди ръце. Мери Лъкли — сега тя е госпожа Хауърд Флеминг и живее далеч на Запад — беше най-скъпата ми приятелка, когато бях девойка. Като сестри бяхме. Толкова често ходех в Лъкли, и толкова го обичах. Колко съм си мечтала да се върна там… А мамичка все казва, че вече съм твърде стара, за да мечтая. Смятате ли така, госпожице Шърли?
— Никой никога не е твърде стар, за да мечтае. А и мечтите никога не остаряват.
— Толкова се радвам, че ви чувам да го казвате. О, госпожице Шърли, само като си помисля, че пак ще видя Залива! Петнадесет години не съм го виждала. Пристанището е красиво, да, но то не е Залива. Имам чувството, че ще литна. И всичко това дължа на вас. Мамичка ме пусна да отида единствено защото ви харесва. Направихте ме щастлива — вие винаги правите хората щастливи. Ами така си е, госпожице Шърли — като влезете в някоя стая, и хората се чувстват по-щастливи.
— Това е най-милият комплимент, който някога са ми правили, Полин.
— Има само един проблем, госпожице Шърли. Нямам какво да облека, освен старата си черна рокля от тафта. А тя май ще е прекалено мрачна за сватба, а? Пък и откак отслабнах, ми стана прекалено широка. Разбирате ли, тя ми е отпреди шест години.
— Трябва да се опитаме да придумаме майка ви, че ви е нужна нова рокля — с надежда каза Анн.
Но това се оказа свръх силите й. Госпожа Гибсън остана непреклонна. Черната тафтена рокля на Полин си била достатъчно добра за сребърната сватба на Луиза Хилтън.
— Преди шест години дадох за плата по два долара на ярд13 и после още три долара на Джейн Шарп да я ушие. Джейн е добра шивачка. Майка й беше Смайли по баща. Каква е тази идея да искаш нещо „леко“, Полин Гибсън! Ако я оставя, госпожице Шърли, тя ще тръгне облечена в яркочервено от главата до петите. Само ме чака да умра, за да го направи. Е, хубаво де, много скоро ще се отървеш от всички грижи, които ти създавам. Тогава ще можеш да се обличаш ярко и лекомислено колкото си щеш. Но додето съм жива, ще ходиш както трябва. А на шапката ти пък какво й е? И без това вече ти е време да започнеш да носиш боне.