Бях поразен от познанията на рижавия курсист. Хирургът разглеждаше тържествуващия „Флеминг“. Кой си ти, нощен санитарю? Кой?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Какъв си бил на свобода?
— Капитан съм. Капитан от инженерните войски. В началото на войната бях началник на един укрепен район. Спешно строяхме укрепления. През есента на четиридесет и първа година, когато мъглата се вдигна, видяхме в залива немски рейдер „Граф фон Шпее“. Рейдерът от упор срина укрепленията ни. И отплава. А на мен ми лепнаха десет години.
„Дори да те лъжат — вярвай.“ Вярвам. Познавам обичаите.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Всички курсисти учеха по цели нощи, попиваха, тъпчеха се със знания като осъдени на смърт, на които изведнъж са им дали шанс да оцелеят.
Но след някаква делова среща с началството Флеминг стана по-весел, домъкна по време на занятията в бараката някакъв роман и докато ядеше варена риба — остатъци от нечий чужд пир — небрежно прелистваше книгата.
Като видя ироничната ми усмивка, той рече:
— Все тая е — учим вече три месеца и всички, които сме се закрепили на курсовете, ще ни пуснат, ще ни дадат дипломи. Защо да откачам от четене? Съгласен ли си с мен?
— Не — казах. — Искам да се науча да лекувам хората. Да се науча на нещо истинско.
— Истинското нещо е да останеш жив.
Тогава стана ясно, че капитанството на Флеминг е само маска, поредната маска на това бледо затворническо лице. Впрочем именно капитанството не беше маска — маска бяха инженерните войски, Флеминг беше следовател от НКВД с чин капитан. Сведенията се процеждаха, събираха се капка по капка — няколко години. Тези капки отмерваха времето като воден часовник. Или падаха на голото теме на подследствения — водният часовник от помещенията за разпити в Ленинград през тридесетте години. Пясъчните часовници отмерваха времето на арестантските разходки, водните — времето на признанията, времето на следствието. Бързането на пясъчните часовници, мъчителността на водните. Водните часовници отмерва; ха не минутите, а човешката душа, човешката воля, разбиваха я капка след капка, рушаха я като скала — нали има такава руска пословица. Този следователски фолклор бе много популярен през тридесетте, дори още през двадесетте години.
Думите на капитан Флеминг бяха събрани капка по капка и съкровището се оказа безценно. Безценно беше и за самия Флеминг — има си хас!
— Знаеш ли коя е най-голямата тайна на нашето време?
— Коя?
— Процесите през тридесетте години. Ще ти кажа как ги подготвяха. Ами че аз тогава бях в Ленинград. При Заковски. Подготовката на процесите — това е химия, медицина, фармакология. Потискане на волята с химически средства. Такива средства има колкото щеш. И нима си мислиш, че ако има средства за потискане на волята — няма да ги използуват? Заради Женевската конвенция ли, а?
Да разполагаш с химически средства за потискане на волята и да не ги прилагаш по време на следствието, на „вътрешния фронт“ — това е прекалено човечно. Невъзможно е да се повярва в този хуманизъм през двадесети век. В това и само в това е тайната на процесите от тридесетте години, на откритите процеси, открити и за чуждите кореспонденти, и за всеки Фойхтвангер1. На тези процеси нямаше никакви „двойници“. Тайната на процесите беше фармакологична тайна.
Лежах на късите неудобни нарове, подредени два по два в опустялата барака на курсистите, пронизвана от край до край от слънчевите лъчи, и слушах тези признания.
Опити имаше и по-рано — в процесите срещу вредителите например. Докато Рамзинската комедия няма почти нищо общо с фармакологията.
Разказът на Флеминг сълзеше капка по капка — дали собствената му кръв не падаше капка по капка върху оголената ми памет? Що за капки бяха това — кръв, сълзи или мастило? Не мастило, не и сълзи.
— Имаше, разбира се, случаи, когато медицината беше безсилна. Или разтворите са били приготвени погрешно. Или е имало вредителство. Тогава — с двойна застраховка. Според правилата.
— Къде са тези лекари сега?
— Кой знае? Сигурно на Луната…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Следственият арсенал бе по последната дума на науката, по последната дума на фармакологията.
Това не беше шкаф „А“ — Venena — отрови, не и шкаф „В“ — Heroica — „силно действащи“… Излиза, че латинската дума „герой“ се превежда на руски като „силно действащ“. А къде се пазеха медикаментите на капитан Флеминг? В шкафа „П“ — в шкафа за престъпления, или в шкафа „Ч“ — чудеса?
Човекът, който се разпореждаше с шкафовете „П“ и „Ч“ на най-големите постижения на науката, едва по време на фелдшерските лагерни курсове научи, че човек има само един черен дроб, че черният дроб не е чифтен орган. Научи за кръвообращението — триста години след Харвей.
1
Известният немски писател е посетил СССР и е написал след посещението си книгата „Москва — 1937“ — Б.пр.