Пътникът приключи с храната и отпи няколко глътки вода от меха. Постави краката си в сандалите и закуца през развалините към мястото, където работеше послушникът. Когато го забеляза, Франциск бързо се отдръпна на безопасно разстояние. Пилигримът престорено замахна с тоягата си, но очевидно повече го интересуваше каменната стена, която юношата издигаше, отколкото отмъщението.
През първите дни от великите пости брат Франциск беше направил в източната част на развалините малък ров, който бе покрил плътно с храсти. Той използуваше това място за защита от пустинните вълци през нощта. Но ден след ден хищниците ставаха все по-активни и през последните нощи от време на време застъргваха с нокти защитните храсти, когато огънят угасваше.
През миналата нощ един вълк бе скочил върху покритието му от храсти и виеше така, че Франциск трепери чак до сутринта. След тази случка той реши да укрепи своето временно жилище и в момента изграждаше каменна стена.
С израстването си стената се накланяше навътре, но тъй като строежът имаше овална форма, то камъните от всеки ред се опираха здраво в съседните и не позволяваха на постройката да се разруши. Брат Франциск се надяваше чрез внимателен подбор на камъните и замазване с пръст да довърши своето убежище. Като символ на неговото старание над входа на арката беше останала само една малка дупка в каменната редица. Постройката стоеше наклонена от всички страни навътре, сякаш пренебрегнала законите на гравитацията.
Младежът изскимтя като кученце, когато пилигримът от любопитство пъхна своята тояга между камъните. В безпокойството си за каменния строеж, Франциск следваше стария пилигрим по петите. Изведнъж послушникът се препъна в подплатата на расото си и седна на земята. Старецът се разсмя тихо.
— Хм, хм…! Ще трябва да откриеш камък с много особена форма, за да затвориш тази дупка — каза той и пъхна тоягата в празното пространство на върха между камъните.
Младежът кимна и се обърна настрани. С мълчанието и притъпения поглед той се надяваше да покаже на стареца, че не иска да има отношение към присъствието на друг човек тук по време на великите пости. Започна небрежно да драска със сух клон по пясъка: Et ne nor indukar in…1
— Та аз не съм ти предлагал да превърна тези камъни в хляб, нали така? — прекъсна заниманието му старият скитник.
Брат Франциск го погледна бързо. Такава била, значи, работата! Старецът умееше да чете, дори със сигурност беше чел Библията.
Нещо повече — неговата забележка означаваше, че той много добре беше разбрал както неочакваното напръскване със светена вода, така и причината за уединението на послушника. Усещайки, че пилигримът просто го дразни, брат Франциск отново отвърна очи от него и зачака.
— Хм, хм…! Искаш да останеш сам, нали? Е, тогава аз най-добре да вървя по пътя си. Кажи ми само, дали твоите братя в абатството ще позволят на стария човек да отпочине на сенчица?
Брат Франциск кимна утвърдително.
— Ще ти дадат вода и храна — каза смирено той.
Пилигримът тихо се засмя.
— За благодарност, преди да си тръгна, ще ти намеря камък, с който да запушиш този отвор. Бог да бъде с теб!
— Но на мен не ми е необходимо… — протестът застина на устата на послушника. Той се загледа как старецът, накуцвайки, тръгна между купчините натрошени камъни, като от време на време спираше да ги огледа. Послушникът предполагаше, че и това издирване ще бъде безрезултатно, както беше и неговото от сутринта досега.
По време на продължителното претърсване на пилигрима, Франциск почиваше и постепенно мислите му бяха изпълнени от малката книжка, която отец Чероки му беше дал предната неделя. Тази книга беше на много стотици години. Тя се наричаше „Sibelius Leibowitz“2, макар авторството й да се приписваше на блажения само от необоснованата с нищо традиция.
— Много малко те обичах, Господи, в моите млади години, за което искрено съжалявам… Това е причината за моето огромно съжаление през последните години от живота ми. Напразно съм те избягвал в онези дни…
— Хей! Ела тук по-бързо! — разнесе се зад купчините гласът на пилигрима.
Брат Франциск погледна нататък, но старецът не се виждаше. Погледът му отново се върна на страниците на книгата.
— Аз се възпротивих, когато ти искаше да закрепиш в мен вярата, благата надежда и сладостната любов към теб. И затова аз, неразумният…
— Ей, момче! — долетя нов вик. — Намерих камък за теб. Мисля, че ще стане.
— О,… владетелю на всичко земно, за когото е открито всяко сърце, когато ти ми показваше пътя на истината, аз бягах от теб. Кога ще призовеш мен, недостойния…