— Там, на бюрото — отвърна Латъм и се приближи към французина. — Записах го на онзи вестник.
Агентът вдигна страницата със странно изписани думи. Латъм замахна с две ръце и удари мъжа в гърба. Той падна на пода в безсъзнание. Ударът беше изненадващ и болезнен, но безопасен. Дру премести тялото в спалнята, където леглото беше разхвърляно, а чаршафът — накъсан на тънки ленти. След деветдесет секунди агентът лежеше по корем на матрака, ръцете и краката му бяха завързани за леглото, а устата му бе запушена с парче плат от чаршафа, което все пак му позволяваше да диша.
С шепа ленти от накъсания чаршаф Латъм излезе тичешком от спалнята и затвори вратата. Хвърли парчетата плат на стола, отвори вратата към коридора и спокойно излезе от стаята. Обърна се към втория агент, който почти не се забелязваше в тъмното на коридора.
— Приятелят ви Пиер пожела незабавно да говори с вас, преди да се обади на онзи тип — как се казваше, Монтрьо или Моно?
— На мосю директора?
— Да, точно така. Казва, че това, което съм записал, е невероятно.
— Къде е Пиер? — извика агентът и се втурна по коридора към апартамента.
Силен удар прекъсна въпроса му. След това Латъм го бодна с два пръста под гръдния кош. Комбинацията от двете накара агента да се задъха и да изпадне в безсъзнание. Дру го издърпа на кушетката и направи същото, което и с първия служител на „Дьозием“. Мъжът лежеше върху възглавниците, краката и ръцете му бяха завързани за облегалките на канапето, устата — запушена с парцал. Последното, което Латъм направи, преди да излезе, бе да изключи телефоните и в двете стаи. Сега вече беше свободен.
31.
Дру изкачи стълбите на сградата на „Рю Паве“, в която се намираше апартаментът на Филис Кранстън, влезе във фоайето и натисна нейния звънец. Тъй като не последва отговор, той продължи да звъни. Тъкмо бе решил да се откаже, когато една пълна и доста възрастна жена излезе от заключения коридор, забеляза звънеца, който Дру натискаше, и заговори на френски:
— Пеперудката ли търсите?
— Не мисля, че ви разбирам.
— А, вие сте америкен?142 Ужасно говорите френски — продължи тя на английски. — Когато самолетите ви напускаха Франция, аз бях най-тъжната жена в Париж.
— Познавате ли мис Кранстън?
— Тук всички я познават. Симпатична е, а някога е била и много хубава, както и аз. Какво да ви кажа?
— Трябва да говоря с нея, много е важно.
— Какво да ви кажа, мосю, може и да има болест, но не е лека жена.
— Нямам нужда от леки жени, мадам. Опитвам се да намеря Филис Кранстън, защото спешно се нуждая от информация.
— Хм! — измънка старицата и изгледа Дру. — Искате да се възползвате от нея заради болестта й? Ако е така, трябва да знаете, че приятелите й я закрилят! Тя е мила и симпатична и помага на всички, които се нуждаят от помощ. Ние не сме бедни, макар че много от нас обедняват заради тези данъци и високи цени. Пеперудката има пари и никога не държи да й връщаш заема. Когато не е на работа, гледа децата, за да могат майките им да работят. Нищо лошо не можете да й сторите!
— Няма да й сторя нищо лошо! Казах, че искам да я намеря, за да получа информацията, която ми е нужна.
— Нали не става дума за католицизъм, мосю? Аз съм католичка, но онзи отвратителен свещеник не иска да я остави на мира!
— Свещеник ли?
— Той само я използва!
— Как?
— Идва късно през нощта, сигурно се досещате за какво!
— Тя приема ли го?
— Няма избор. Той е неин изповедник.
— Кучи син! Вижте, трябва да я открия! Говорих с този свещеник и той ми каза за нея. Може да й е споменал разни неща, които не е трябвало да й казва.
— А кой сте вие?
— Ако щете ми вярвайте, но аз се боря за Франция и за страната си! Нацистите, мадам, нацистите се опитват отново да завземат Европа! Знам, че ви звучи невероятно, но е така?
— Пак ли ще убиват хора по улиците? — прошепна старицата. Чертите й се изостриха.
— Трябва да ги спрем, преди да са стигнали дотам.
— Какво общо има нашата Пеперудка?
— Съобщили са й информация, която може да е споделила с други. Казвам ви го най-чистосърдечно. Къде може да бъде?
— Отидете в „Трите корони“ — това е едно кафене надолу по улицата, но вече минава полунощ, така че няма защо да ходите там. А, ето — един съсед, мосю Дюбоа, й помага да се качи по стълбите. Виждате ли, болестта й се състои в това, че пие твърде много. Има неща, които иска да забрави, мосю, затова ги забравя с вино.
— Знаете ли какви са тези неща?
— Това не е моя работа, а каквото знам, го пазя за себе си. Тук всички се грижим за нашата Пеперудка.
— Ще дойдете ли с мен до апартамента й, за да се убедите — и вие, и мосю Дюбоа — че нищо лошо не искам да й направя? Само ще й задам няколко въпроса.