— Хюго, върни му я, за Бога — нареди бившият свещеник и внезапно потрепера, главата му се затресе.
— Какво има, господине? — попита Дру.
— Моят приятел Хюго е служител в Преторианската гвардия, събрана от войници на Чуждестранния легион и изпратена в Сайгон. Вие сте го оставили там, но той е успял да се измъкне.
— Говори английски много добре.
— Налагало му се е да го използва, бил е офицер и е изпълнявал специални поръчения под командването на американците.
— Никога не съм чувал за войник от Преторианската гвардия или френски офицер в Сайгон.
— „Преторианска гвардия“ е евфемизъм за отрядите от самоубийци. Има много неща за тази акция, за които не сте чували. Американците са им плащали десеторно повече, отколкото на войниците от легиона. Доставяли са информация през фронтовата линия. Вие толкова лесно забравяте! А сега защо сте тук?
— Отец Манфред Нойман ме насочи.
— Разбирам — каза Лаволет, загледан в Латъм. Очите им бяха на едно ниво, защото бившият епископ бе висок колкото Дру. — Придружи ни до библиотеката, Хюго, и вземи оръжието на мосю Латъм. Ще си го получи, когато приключим.
— Qui, patron145.
Шофьорът подаде на Латъм личната му карта и направи жест с дясната ръка, за да поеме пистолета му. Латъм бавно бръкна в джоба и извади оръжието си.
— Merci, monsieur146 — каза шофьорът, взе пистолета и му подаде картата. Хвана подръка господаря си и го поведе към стая, мебелирана с кожени кресла и мраморни масички; стените бяха отрупани с книги.
— Разполагайте се удобно, мосю Латъм — каза Лаволет, седна на един стол и направи знак на Дру да седне срещу него. — Искате ли нещо за пиене? Аз ще пийна. Мисля, че нощните разговори изискват някакво питие.
— Ще пия същото, което и вие.
— Два пъти „Курвоазие“, Хюго.
— Добър избор — Латъм огледа изисканата библиотека с високи тавана. — Хубава стая — добави той.
— Тъй като съм страстен читател, тя ми е необходима — отвърна Лаволет. — Гостите често се учудват, когато разберат, че съм прочел всичките тези книги. Повечето по два-три пъти.
— Наистина много четете.
— Когато станете на моята възраст, мосю Латъм, ще откриете, че думите са постоянно нещо, за разлика от телевизията.
— Някои твърдят, че един образ струва колкото хиляда думи.
— Няма да споря. Но човек се отегчава от познатото, не е ли така?
— Не знам. Не съм мислил за това.
— Вероятно не сте имал време да се замислите. На вашата възраст никога не съм се замислял.
Пристигнаха питиетата. Всяка от чашите беше пълно точно инч над дъното.
— Благодаря, Хюго — продължи бившият свещеник, — а ако затвориш вратата и изчакаш във фоайето, ще ти бъда много благодарен.
— Qui, patron — каза шофьорът, излезе от стаята и дръпна тежката двойна врата. Тя се затвори.
— Добре, Дру Латъм, какво знаете за мен? — попита рязко Лаволет.
— Че сте захвърлил расото, за да се ожените, и че когато сте бил по-млад, сте бил криптограф във Френското разузнаване. Нищо повече. Освен, разбира се, това, което ми каза Манфред Нойман: че му помагате да реши своя проблем.
— Само опитен психиатър може да му помогне. Посъветвах го да потърси съветите на специалист.
— Каза, че се съветва с вас по религиозни въпроси, защото вие някога сте имал същия проблем.
— Това са пълни глупости, както казвате вие, американците. Влюбих се в една жена и й останах верен четирийсет години. Нойман се среща с много жени. Много пъти съм го съветвал да потърси помощ, преди да е станало късно… И вие сте дошъл тук по това време, за да разговаряме за Нойман?
— Знаете, че не е така. Знаете защо съм тук. Видях изражението на лицето ви, когато ви казах кой съм. Опитахте се да скриете реакцията си, но не успяхте. Нойман ви е съобщил за мен, а вие сте съобщил на някой друг. На кого?
— Не разбирате, никой от вас не разбира — каза Лаволет. Дишаше тежко.
— Какво трябва да разбирам?
— Те ще убият всички ни, и не само нас, но и други, много други!
— Нойман ви е казал кой е полковник Уебстър, нали? Казал ви е, че е Латъм!
— Не доброволно. Измъкнах това от него, защото знаех каква е ситуацията. Наложи се.
— Защо?
— Моля ви, аз съм стар човек и ми е останало малко време да живея. Животът ми и без това е сложен, не го усложнявайте допълнително.
— Какво, по дяволите, сте направил?
— Изслушайте ме, сине мой — Лаволет довърши питието си на две глътки и главата му отново се затресе. — Жена ми беше германка. Срещнах я след войната, когато Светият Конклав ме изпрати в църквата на Светото Причастие в Манхайм. Беше омъжена, с две деца и съпруг, който я измъчваше — бивш офицер от Вермахта; беше собственик на застрахователна компания. Влюбих се, влюбих се отчаяно и напуснах Църквата, за да остана с нея за цял живот. Тя замина за Швейцария и се разведе със съпруга си, но според германския закон децата останаха при него… Те пораснаха, имаха свои деца, после техните деца също родиха деца. Общо шестнайсет в двете семейства, от които произхожда скъпата ми съпруга, и тя бе предана на всички, както и аз.