Ако алармата се задействаше, нацистът щеше да се стресне, но това можеше да го подготви за евентуалното нападение. Дру беше записал адреса и телефона на църквата. Той извади радиотелефона, който Витковски му беше дал, от единия джоб на сакото си, а от другия — тънко тефтерче. Помисли какво би могъл да каже, след което набра номера.
— Ало, ало — обади се писклив мъжки глас.
— Ще говоря на английски, защото съм зоненкинд от Америка…
— Какво?
— Пристигнах за конференцията в Берлин. Получих инструкции да се свържа с Деметра. Самолетът ми се забави поради мъглата, иначе щях да се свържа с вас още преди няколко часа. Самолетът ми за Щатите отлита след три часа. Трябва да се срещнем веднага.
— Берлин… Деметра… Кой сте вие?!
— Вече ви казах. Аз съм зоненкинд, Фюрер на зоненкиндер в Америка. Очаквам да получа от вас дължимото уважение. Трябва да ви предам информация.
— Къде се намирате?
— На десет метра от дома ви.
— Mein Gott!147 Нищо не съм чул за това!
— Нямаше време да ви предупредим. Не можехме да използваме обикновените канали, защото ви подслушват.
— Не мога да повярвам!
— Трябва да повярвате, защото още сега ще се свържа с Берлин или с Бон, откъдето ще ми дадат нови инструкции и Деметра ще изгуби поста си. Чакайте ме долу. Ще се срещнем след трийсет секунди — в противен случай ще уведомя Берлин.
Почти веднага светнаха лампите на горните етажи, а след това — и на долния. Входната врата се отвори и преподобният Вилхелм Кьониг се появи по пижама, увит в син шал. Дру стоеше в сянката и го оглеждаше. Наистина беше нисък, но с широки рамене и силни бедра, краката му бяха много криви. Едрото му лице имаше дръзко изражение: приличаше на булдог, готов всеки момент да нападне.
Латъм се появи в светлината на входа.
— Моля ви, елате насам, Деметра. Ще говорим навън.
— Защо не влезем вътре? Хладно е. Вкъщи е много по-уютно.
— Изобщо не е студено — каза Дру. — Всъщност, дори е топло и влажно.
— Значи ще ви бъде по-приятно с климатична инсталация, нали?
— Инструктираха ме да не разговарям с никого в дома ви — разбирате защо.
— Защото мога да запиша какво си говорим, за да натопя после и себе си? — с писклив, дрезгав шепот отвърна Кьониг и пристъпи напред. — Да не сте полудял?
— Има и други възможности.
— Например?
— Къщата ви може да се подслушва от французите.
— Невъзможно е! Имам уреди, които биха регистрирали всяка намеса.
— Всеки ден се изобретяват нови уреди, преподобни. Елате, подчинете се на заповедта на берлинските началници, дори и да не са прави. Честно казано, и двамата нямаме избор.
— Добре.
Кьониг тръгна към единственото стъпало на верандата, но Дру го спря.
— Почакайте.
— Какво има?
— Загасете осветлението и затворете вратата. Не бива да предизвикваме вниманието на патрулните полицейски коли, нали?
— Прав сте.
— Има ли други хора в къщата?
— Само помощникът ми — живее в таванската стая, и двете ми кучета, които спят в кухнята.
— Можете ли да изключите всички лампи оттук?
— В коридора — да, но не и в спалнята.
— Изключете ги и там.
— Извънредно предпазлив сте, хер зоненкинд.
— Резултат на обучението ми, хер Деметра.
Свещеникът влезе в къщата. След няколко секунди лампите и на двата етажа угаснаха. Кьониг изкрещя нещо на немски. Когато се върна при тъмния вход, на лунната светлина се очертаха още два силуета — по един от двете му страни. Кучетата бяха ниски, с големи глави, едър гръден кош и всяко ситнеше на леко изкривените крака. Приличаха на самия свещеник — бяха питбули.
— Това са моите приятели Донер и Блитцен. Децата от енорията много ги обичат. Абсолютно безопасни са, освен ако не им подам команда, след която могат да ви разкъсат на парчета.
— В Берлин не биха одобрили това.
— Не ми давайте повод да ги използвам — продължи Кьониг и тръгна по ливадата. Стражите му ситнеха след него. — И, моля ви, хайде да не говорим за това колко много кучетата приличали на собствениците си и обратно. През цялото време ми го повтарят.
— Не мога да си представя защо. Бих казал, че сте по-скоро висок.