— Не сте забавен, хер зоненкинд — каза нацистът, изгледа Дру отдолу нагоре и преметна широкия син шал през рамото си, като скри лявата си ръка. Не беше трудно да се разбере какво държеше Кьониг под шала. — Каква е тази информация от Берлин? Ще я проверя, разбира се.
— Но не от тази къща — твърдо възрази Латъм. — Отидете да се обадите някъде от улицата или, още по-добре, от друг район. Достатъчно неприятности имате, та да си навличате нови. Приемете го като приятелски съвет.
— Значи е сериозно? Смятат, че въпреки всичките ми предпазни мерки, ме подслушват?
— Със сигурност, хер Деметра.
— Какви основания имат за това?
— Първо, от Берлин искат да знаят дали сте заловили жената.
— Де Врийс?
— Мисля, че така се казваше, но не съм сигурен. Връзката беше ужасна. Трябва да се обадя отново след час.
— Откъде знаят за нея? Още не сме изпратили доклада! Чакаме резултатите.
— Предполагам, че имат „къртици“ във френското разузнаване, „Сюрте“… Вижте, Кьониг, не ме интересува нищо извън моята сфера, имам си достатъчно проблеми в Щатите. Просто ми дайте информацията, която да предам на нашите началници. Разбрахте ли коя е тази жена?
— Естествено.
— Не сте я убили…
— Още не. Но след няколко часа ще я убием, ако няма резултати. Ще хвърлим тялото й на стълбите пред американското посолство.
— Какви резултати? Не ми пробутвайте ненужни подробности, просто отбележете фактите. Повярвайте ми, това е във ваш интерес.
— Добре. Сутринта наш отряд ще отиде при любовника й, Латъм, и ще му каже, че ако иска да я види жива, трябва да дойде на срещата — в някой парк или край паметник — на място, където могат да се скрият нашите отлични снайперисти. Когато пристигне, ще убият и двамата.
— Къде е срещата?
— Това се решава от отряда, не от мен. Нямам представа.
— Къде я държат сега?
— Защо Берлин се интересува от това? — неонацистът изведнъж присви очи и въпросително изгледа Дру. — Никога досега не са искали подобна тактическа информация.
— Откъде, по дяволите, да знам? — щом Латъм повиши тон, питбулите изръмжаха. — Просто повтарям това, което ми казаха да питам. — В нервността си Латъм усещаше как пот се стича по лицето му. Трябваше да се овладее, още малко му оставаше! Още съвсем малко!
— Добре — каза ниският свещеник, който приличаше на питбул. — Намира се в един апартамент на „Рю Лакост“ номер 23.
— Какъв е този апартамент?
— Отрядът не ми е казал. Под наем, нямат дори телефон. Тази сутрин, след като изчезнат, хазяинът ще получи наем за няколко месеца и няма да казва, че е имал наематели.
„Стъпка първа“ — помисли си Дру. Втората стъпка беше да се отърве от проклетите кучета и да остане насаме с Кьониг.
— Мисля, че това е всичко, което искаше Берлин — каза той.
— А каква е информацията за мен? — попита неонацистът.
— По-скоро заповед, отколкото информация — каза Латъм. — Налага се временно да преустановите всякаква дейност — да не давате и да не получавате инструкции от когото и да било. А ако искате да потвърдите заповедите, които получихте от мен, трябва да го направите през Испания или Португалия.
— Това е лудост! — закрещя дребният прелат, а двете кучета заръмжаха и затракаха със зъби. — Halten!148 — извика той и укроти животните. — Но аз съм най-сигурният човек във Франция!
— Помолиха ме да ви кажа, че един човек на име Андре е мислел същото и с него вече е свършено.
— Андре?
— Не знам кой е този човек и какво означава това.
— Mein Gott, Андре! — гласът на нациста стана слаб, лицето му изразяваше страх и объркване. — Беше толкова getraut149!
— Съжалявам, не разбирам, организацията в Америка не изисква от всички ни да знаем немски. Смятат, че няма нужда.
— Невъзможно беше да го разкрият!
— Предполагам, че не са го разкрили. От Берлин споменаха, че се връщал в Страсбург.
— Страсбург? Значи знаете…
— Нищо не знам и не искам да знам. Искам само да стигна до летище „Хитроу“ и да хвана самолета за Чикаго.
— А аз какво да правя?
— Обадете се на свръзките си в Испания или Португалия — от някой телефон далеч оттук — и потвърдете моите заповеди, а после направете каквото ви казах. Какво не ви е ясно?
— Всичко е толкова объркано…
— По дяволите — каза Латъм и леко хвана Кьониг подръка. Питбулите изръмжаха. — Хайде, кажете на вашите кучета да се прибират, а аз ще ви последвам. Ако не друго, дължите ми едно питие.
— О, разбира се… Rein150 — заповяда Кьониг и двата питбула се втурнаха през отворената врата. — Заповядайте, хер зоненкинд, влезте.