Лейтенант Джералд Антъни беше вбесен. Беше подготвил всичко за избухването на внезапния пожар, който да отвлече вниманието на клиентите и най-вече на охраната. Но топлият бриз, който полъхваше на откритата тераса, беше много опасен и можеше да провали плана. Стъклени глобуси предпазваха пламъка на свещите. Имаше вероятност огънят да се разпространи из претъпкания ресторант и да нарани невинни хора. А и паниката, причинена от подобен пожар, можеше да им направи лоша услуга: истеричните тълпи щяха да блокират единствения изход.
Всички участници в операцията внимателно огледаха Ханс Траупман и неговата компания. Видният хирург беше слаб, среден на ръст мъж, който оживено жестикулираше и придружаваше жестовете си с неочаквани гримаси. Не беше привлекателен, но отговаряше на всички представи за щедър домакин — редките му паузи будеха мълчаливо уважение сред неговите слушатели.
С лице, променено от очилата с дебели рогови рамки, грима и мустаците, Латъм гледаше към Карин — също толкова неузнаваема на слабата светлина от свещите: бледа, без никакъв грим, с коса, силно опъната назад в старомоден кок. Тя не отвърна на погледа му. Изглеждаше хипнотизирана от нещо на масата на Траупман.
Лейтенант Антъни се спогледа с Дру и полковник Витковски и незабележимо кимна с глава. Останалите му отвърнаха със същото. Карин де Врийс изведнъж заговори на немски с безгрижен тон, което никак не й беше присъщо:
— Видях една стара приятелка, която тръгна към тоалетната. Аз смятам да направя същото.
Тя стана, прекоси терасата и тръгна след друга жена.
— Какво каза? — попита Дру.
— Каза, че отива до тоалетната — отвърна Диц.
— Съмнявам се — уверено се намеси Антъни.
— Какво искате да кажете? — попита Латъм.
— Тя тръгна след жената, която седеше на масата на Траупман — обясни Витковски.
— Да не е полудяла? — избухна Латъм.
— Ще разберем, след като се върне, момче.
— Това никак не ми харесва!
— Нямаш избор — каза полковникът.
След дванайсет минути Де Врийс се върна на масата.
— Моята нова приятелка не харесва този „перверзен миризлив тип“. Тя е на двайсет и шест и Траупман излиза с нея, за да се перчи. Плаща й и има странни изисквания в секса.
— Откъде знаеш това? — попита Латъм.
— Нали си спомняте, че съм живяла в Амстердам155… Тя е наркоманка, взема кокаин. Имаше нужда от една доза за вечерта. Видях я как смъркаше — добрият доктор й го осигурява.
— Какъв тип! — възкликна капитан Диц. — Това може ли да ни отведе до нещо?
— Ако се промъкнем в апартамента му, много ще ни помогне — отвърна Карин.
— Как? — попита Витковски.
— Записва с камера сексуалните си преживявания.
— Той е болен! — отсече лейтенант Антъни.
— Тя каза, че имал цяла видеотека, подредена в азбучен ред, където имало и малки момченца и момиченца.
— След като сте научила за записите, сигурно сте задала няколко въпроса и за самия апартамент. Така ли е?
— Разбира се. Тримата от охраната си сменят задълженията, за да си почиват. Единият стои пред вратата до маса с телефон, а другите двама обикалят коридорите, фоайето и сградата.
— А асансьорите? — попита Витковски.
— Траупман живее на целия мансарден етаж. За да се стигне дотам, трябва да се набере някакъв код или да се говори с охраната на сградата, която трябва да бъде уведомена, че горе ви очакват.
— Значи пречките са две — охраната на Траупман и тази на сградата.
— Три са — поправи го Карин. — На етажа също има пазач. Той трябва да набере друг код, за да отвори вратата. В противен случай се задействат сирени.
— Момичето ли ви каза всичко това? — попита лейтенант Антъни.
— Нямаше нужда да ми го казва. Това е стандартната процедура. В Амстердам действаше същата система.
— Как ще преодолеем препятствията? — попита Витковски.
— Ние с Джери ще се справим с онзи, който обича да си пийва, и другия, който все се чеше. С вътрешния пост могат да се справят двама с официални документи — и капитанът погледна към Латъм и Витковски.
— Да речем, че успеем — каза Дру раздразнен. — А кой ще се справи с последния в апартамента?
— За това не бях помислил, господине.
— Моля ви, поръчайте ми двойно кафе — загадъчно каза Карин и стана от масата. — Очаква ни тежка нощ.
След това тя тръгна покрай стените зад претъпканите маси към дамската тоалетна.
След пет минути младата жена, която седеше до доктор Ханс Траупман, получи леко главозамайване и също стана от масата.
155
Амстердам е единственият град в Европа, където официално е разрешена продажбата на т.нар. „меки“ наркотици.