А сега той се бе превърнал в главната мишена, защото беше открил истината. Съгласно теорията си, че от мъртвите служители на разузнаването няма никаква полза, той трябваше да отмени предишните си инструкции и да потърси всички средства за защита, които занапред можеше да предложи „Дьозием“.
„Дьозием“… Моро? Възможно ли беше това? Ако помолеше Моро да засили личната му охрана, не подписваше ли собствената си смъртна присъда? Въпреки всичките си чувства и без оглед на убежденията си относно този човек — дали списъкът на Хари беше чак толкова точен? Не можеше да го повярва — беше лудост! Но дали?…
Управителят се върна на масата. Носеше портативния телефон. Във Вашингтон бе едва седем сутринта и преди за директора на Консулски Операции да е съмнало, Дру Латъм имаше нужда от напътствия.
— Натиснете бутона „Parlez“64 и наберете номера, мосю — каза управителят. — Ако желаете да се обадите още веднъж, натиснете „Finis“65, после отново „Parlez“ и отново наберете.
Той подаде на Дру телефона и се отдалечи. Латъм натисна бутона „Parlez“, набра номера и след минута се обади сепнат глас:
— Да?
— Обаждам се от Париж…
— Очаквах да се обадиш — прекъсна го Сорънсън — Пристигна ли Хари? Можеш да говориш, скрамблерът е включен.
— Ще пристигне най-рано утре.
— Да му се не види!
— Значи знаеш? За информацията, която е донесъл, искам да кажа.
— Да, но съм изненадан, че ти знаеш. Независимо дали си му брат, или не, Хари не е от онзи тип хора, които разпространяват наляво-надясно секретни данни.
— Хари не ми е казал нищо. Кортлънд ми каза.
— Посланикът? Изглежда ми невероятно. Той е добър човек, но не е от този кръг.
— Трябва да го включим. Посланикът на Бон е счупил печатите и както разбрах, доста се е ядосал за четирима от собственото си правителство в списъка.
— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Сорънсън. — Предполагах, че всичко това трябва да се държи в абсолютна тайна, докато не се вземе решение!
— Някой е направил фалстарт — отвърна Дру. — Спринтьорите са се затичали, преди да гръмне стартовият пистолет.
— Знаеш ли изобщо за какво говориш?
— Разбира се, че знам.
— Тогава, по дяволите, ми го кажи! В десет часа имам среща с държавния секретар и директора на ЦРУ…
— Внимавай какво ще им кажеш — прекъсна го бързо Латъм.
— Какво, за Бога, означава това?
— Компютрите на ЦРУ АА-Нула са разсекретени. Братството — така наричат себе си неонацистите — е знаело всичко за операцията на Хари. Кодовото име „Жило“, целта, дори проектовремето на неговата мисия — две години плюс. Всичко това са измъкнали от Лангли.
— Дрън-дрън! — изрева директорът на Консулски Операции. — Как го откри?
— Съобщи ми го една жена на име Де Врийс, чийто съпруг е работил под ръководството на Хари в бившия Източен Берлин. Бил е убит от ЩАЗИ и тя е на наша страна. В момента работи в посолството и казва, че има сметки за уреждане. Аз й вярвам.
— Сигурен ли си?
— Нищо не е напълно сигурно, но мисля, че да.
— Какво мисли Моро?
— Моро?
— Да, разбира се. Клод Моро от „Дьозием“.
— Мислех, че си прегледал списъка на Хари.
— И какво?
— Вътре е. Заповядаха ми да не казвам нищо.
От страната на Вашингтон се чу кратка въздишка. Последва напрегнато мълчание. Накрая Сорънсън тихо, зловещо заговори:
— Кой ти даде тази заповед? Кортлънд?
— Предполага се, че идва от по-високо… Почакай малко. Ти нали имаш списъка на Хари?
— Изпратиха ми някакъв списък.
— Тогава името на Моро е вътре. Да не си го пропуснал?
— Не, защото вътре го няма.
— Какво?…
— Разбрахме, че за по-голяма сигурност някои „избрани“ имена „не са съобщени“.
— Не са ги съобщили на теб?!
— Точно това ми казаха.
— Пълни глупости!
— Знам.
— Можеш ли да се сетиш за някаква причина — каквато и да е?
— Опитвам се, повярвай ми… Сред висшите ешелони се знае, че Моро и аз сме работили в тясно сътрудничество…