На всеки гост антинеосите накратко обясняваха какво се изисква от него, включително относно дрехите (при необходимост се предоставяше гардероб), поведението (нищо общо с haut Parisien73), общуването между отделните обитатели (абсолютно verboten74, освен ако няма разрешение на „управителния съвет“) и точното разписание на пристигане и заминаване (също определено от управителния съвет). Ако някой не се подчинеше на правилата, резултатът беше незабавно изхвърляне без право на обжалване. Правилата бяха наистина сурови, но това бе за доброто на всички.
Латъм бе настанен в един малък апартамент на третия етаж. Беше еднакво впечатлен както от техническото оборудване, така и от това, което Карин де Врийс беше нарекла „германска акуратност“. След като един от членовете на управителния съвет най-подробно му обясни кое как работи, той отиде в спалнята, легна, погледна часовника си и прецени, че след малко повече от час може да се обади на Карин де Врийс в посолството. Искаше му се да е по-скоро. Изнервяше го очакването да разбере дали стратегията й е успяла; лъжата, която беше измислила, звучеше екзотично, дори смешно, като се имаха предвид обстоятелствата. Тактиката й беше проста: била е с него в ресторанта, където е избухнала бомбата, той е изчезнал и тя е изпаднала в паника. Защо? Защото го намира за много привлекателен и защото „очевидно са в началото на връзка“. Перспективата беше много приятна, но и дума не можеше да става за това. „Всъщност, като си помисли човек, не е и чак толкова приятна“ — каза си Дру. Карин беше странна жена, изпълнена със справедлив гняв и болезнени спомени, което намаляваше нейната привлекателност. Беше закърмена с европейското чувство за вина, националните и расови противоречия, които разкъсваха целия континент, а Латъм не бе подготвен да се присъедини към нейния кръг. Чувстваше се неловко, когато съзерцаваше острите и едновременно с това странно меки, красиви черти на лицето й, нейните поразително големи очи, които придобиваха ледено изражение в моментите, в които тя се връщаше към миналото. Не, Дру си имаше достатъчно лични проблеми.
Но тогава защо мислеше за нея толкова често? Тя му спаси живота, разбира се… но тогава спасяваше и своя живот. Неговият живот… как точно го беше казала? „Така трябва да бъде“. Не! Вече му се повдигаше от концентричните кръгове, никой от които не можеше да го отведе до неизменната истина. Кое беше истина? Списъкът на Хари? Мнението на Карин? На Моро? На Сорънсън?… Четири пъти се опитаха да го убият и това му стигаше. Трябваше да си почине и после да помисли, но първо да си почине. Почивката беше средство често пъти по-мощно от оръжие — така му казваше един негов треньор. Умората, причинена от страха и нервното напрежение, затвори очите на Дру. Сънят, макар и на пресекулки, дойде бързо.
Неочаквано телефонът звънна и го събуди. Той скочи на крака и грабна слушалката.
— Ало?
— Аз съм — каза Карин. — Обаждам се от телефона на полковника.
— Той е „чист“ — прекъсна я Латъм и с лявата си ръка разтърка очи, за да се разсъни. — Витковски там ли е?
— Очаквах, че ще попиташ за това. Ето ти го.
— Здравей, Дру.
— Покушенията срещу мен зачестиха, Стан.
— Така е — съгласи се ветеранът от G-2. — Остани на сигурно място, докато се изяснят нещата.
— Колко още време ще се изясняват? Искат да ме очистят, Стан!
— Тогава ще им дадем да разберат, че вече няма да си на тяхно разположение. Трябва да спечелим време.
— Как, по дяволите, ще го направим?
— Трябва да науча повече, отколкото ми е известно, за да мога да ти отговоря, но най-важното е да ги накараме да повярват, че си им по-необходим жив, отколкото мъртъв.
— Какво още искаш да научиш?
— Всичко. Сорънсън ти е шеф, той е висшата инстанция. Не познавам добре Уесли, но се знаем един друг, така че се свържи с него, обясни му за мен и ме включи.