Хари Латъм затвори телефона в апартамента на лондонския „Глочестър Хотел“. Заля го топлата вълна на спомените от миналото — сладки мигове на удоволствие и покой в един полудял свят. Беше закоравял ерген и осъзнаваше, че вече е твърде късно да споделя или да налага собствените си възгледи на някой друг. Но ако изобщо съществуваше жена, заради която той би пренебрегнал това заключение, то това бе жената на Фредерик де Врийс, Карин. Фреди де Врийс беше най-добрият му подчинен от годините на Студената война, но Хари бе забелязал един негов недостатък, който бе причината за неговата изключителност. Накратко, това бе омразата — непоколебимата, страстна омраза. Латъм непрекъснато се стараеше да обуздае с хладна обективност емоциите на Де Врийс, като постоянно го предупреждаваше, че някой ден вътрешното му „аз“ ще експлодира и ще му изневери. Опитите бяха безполезни — Фреди беше демоничен романтик, яхнал ослепително белия гребен на вълната, без да подозира за силата, която се крие под него. Бе предпочел бляскавата ризница на Зигфрид75 пред силата на невидимия Нептун, скрит долу в дълбините.
Жена му Карин го разбираше. Колко пъти в Амстердам Хари си бе говорил с нея насаме, докато Фреди беше навън и играеше ролята на нагъл диамантен търговец, като мамеше и най-изкусните майстори на шпионажа и те се разкриваха пред него… за известно време. И точно тази роля го довърши, защото неговата омраза го тласна към още едно убийство, което не биваше да извършва.
Това беше краят на почти легендарния Фреди де Врийс. Хари се опита да успокои Карин, но тя бе неутешима. Тя твърде добре знаеше какво е причинило смъртта му и се бе заклела да действа по друг начин.
— Откажи се! — крещеше Хари. — Нищо повече няма да постигнеш, не разбираш ли?
— Не, не разбирам — отговори тя. — Ако не направя нищо, това би означавало да призная, че работата на Фреди е била безсмислена. Ти не разбираш ли това, драги ми Хари?
Тогава той не можа да отговори. Единственото му желание бе да прегърне тази жена — интелектуалния си събеседник, към когото изпитваше толкова дълбоки чувства — и да я обича. Но моментът не беше подходящ, а едва ли изобщо някога щеше да бъде. Тя бе живяла със своя Фреди, бе обичала своя Фреди. Хари Латъм стоеше по-високо в йерархията от този човек, но не му беше равен.
А сега — почти пет години по-късно, в Париж — тя отново щеше да влезе в живота му. И, което бе по-забележително — като помощник на неговия брат Дру, когото бяха набелязали за екзекуция! Исусе Христе… Не, той трябваше да пусне в ход легендарното си хладнокръвие. Може би болката в главата му, която сякаш се засилваше, позволяваше на потиснатото му настроение да го завладее — иначе не би допуснал това. Но все пак на другия ден щеше да отлети за Париж на борда на дипломатическия самолет, който трябваше да кацне на частна писта край летище „Дьо Гол“. Карин де Врийс щеше да го посрещне в кола на посолството без отличителни знаци.
Чудеше се какво ще й каже. Дали няма да е много глупаво още щом я види, да започне да й разказва неща, които тя не бива да знае? Но това нямаше особено значение… Главата му пулсираше от болка. Той излезе от банята, затвори кранчето за водата и глътна още два аспирина. Погледна се в огледалото, после изведнъж се върна и отново се погледна. На лявото му слепоочие се открояваше бледо петно, частично скрито от косата му. Буквално го усещаше с цялата си нервна система. Сигурно щеше да му мине, ако вземеше някой лек антибиотик или за няколко дни намалеше напрежението. Може би щеше да се излекува по-бързо, когато видеше Карин де Врийс.
На вратата на стаята се почука — сигурно беше камериерката или пиколото, дошли да си изпълнят задълженията. Беше привечер — обичайното време за това, възприето в най-добрите лондонски хотели. „Привечер — помисли си той, докато излизаше от всекидневната. — Кога бе минал денят? Минал? Пропилян беше по-подходящата дума, защото бе изгубил десет часа в разпит пред шефовете. Разпитваха го до втръсване за сведенията, които бе донесъл от долината на Братството, вместо да ги приемат и да задействат машината. За да усложнят още повече нещата, към тричленната комисия се бяха присъединили няколко висши офицери от разузнаването на Великобритания, Съединените щати и Франция — всички бяха раздразнени, арогантни и готови да спорят. Нима мислеха, че той им е донесъл погрешни данни, които лесно могат да бъдат отречени поради вероятността Александър Ласитър да е двоен агент? Разбира се, че можеха да го допуснат! Дезинформация, погрешна информация, човешка или компютърна грешка, въображение, фантазии — всичко е възможно! Тяхна работа е да потвърждават или да отричат, не негова. Той беше си свършил работата; беше им предоставил материала, а тяхното задължение беше да го оценят.“
75
Зигфрид — герой от германо-скандинавския епос; според легендата за произхода му той е бил донесен от вълните в стъклен съд — бел. пр.