Но защо телефонът не звънеше? Защо се бавеха? Смъртоносното преследване бе започнало от пристигането на Хари Латъм в десет часа и двайсет и осем минути сутринта на летище „Дьо Гол“ и качването му в кола в единайсет часа. Сега минаваше един и половина! Дрозда не можеше повече да търпи тази неизвестност. Той прекоси стаята, отиде до телефона на нощното шкафче и набра номера на „Блицкригер“.
— Авиньонски складове — отговори женски глас на френски. — С кого бихте желали да ви свържа?
— С отдела за замразени храни, ако обичате. Търся мосю Жиру.
— Боя се, че линията му е заета.
— Ще изчакам точно трийсет секунди и ако линията не се освободи, ще откажа поръчката.
— Разбирам… Няма да е необходимо, сър, сега ще му позвъня.
— Дрозд? — попита мъжки глас.
— Следвах точно инструкциите. Какво, по дяволите, става? Защо не се обаждате?
— Защото няма какво да докладваме.
— Това е нелепо! Изминаха повече от три часа!
— Ние се безпокоим точно толкова, колкото и вие, така че не ми повишавайте тон. Последният ни контакт беше преди час и двайсет минути. Всичко вървеше по план. Нашите хора следяха Латъм в едно „Рено“, шофирано от жена. Последните им думи бяха: „Всичко е наред, задачата скоро ще бъде изпълнена“.
— Само това ли беше? Преди час?
— Да.
— И нищо друго?
— Не. Това беше последното им обаждане.
— Добре, къде са сега?
— И ние бихме желали да знаем.
— В каква посока са тръгнали?
— На север от Париж, не съобщиха крайната цел.
— Защо не са я съобщили?
— Би било глупаво, като се има предвид претоварването на честотите. Освен това тези двамата са първокласен екип, никога не са се проваляли.
— Възможно ли е днес да са се провалили?
— Повече от невероятно е.
— „Повече от невероятно“ едва ли е най-подходящият отговор. Имате ли представа колко важна е тази задача?
— Всичките ни задачи са важни, иначе нямаше да ги възлагат точно на нас. Може ли да ви напомня, че към нас се обръщат само в краен случай?
— Какво да кажа на Фон Шнабе?
— Моля ви, Дрозд, на този етап и ние не знаем какво да му кажем — отвърна ръководителят на парижката организация „Блицкригер“ и затвори телефона.
Изминаха трийсет минути и човекът, наричан Дрозд, не можеше повече да се сдържа. Той набра един номер, който го свърза с Ваклабрук, Германия.
— Това е информация, която не ме интересува — каза генерал Улрих фон Шнабе. Думите му бяха звънки и студени като лед. — Обектите трябваше да бъдат унищожени при първа възможност. Одобрих заповедите на доктор Крьогер, защото ти самият каза на доктора, че няма да има трудности, тъй като миникомпютърът е у теб. Само въз основа на това ти разреших да се свържеш с „Блицкригер“.
— Какво да ви кажа, хер генерал? Просто няма отговор, няма връзка. Нищо!
— Свържи се с нашия човек от Американското посолство. Може да е чул нещо.
— Свързах се, сър — от уличен телефон, разбира се. При последния ни разговор той само потвърди, че братът на Латъм е под закрилата на антинеосите.
— На тези глупаци, които си падат по негрите и евреите! Естествено, сигурно не са уточнили мястото.
— Точно така.
— Остани в Париж. Поддържай връзка с нашия екип и продължавай да ме информираш за всичко, което става.
— Сега ти си лудият! — извика Карин де Врийс. — Те са те виждали, познават те, не е възможно да се превърнеш в Хари!
— Със сигурност е възможно, ако не ме виждат повече, а те няма да ме видят — каза Дру. — Ще действам in absentia76, ще се местя от едно място на друго, ще поддържам връзка с теб и полковника, защото не мога да се появя в посолството. Всъщност, след като знаем, че са проникнали в посолството — по дяволите, нали го разбрахме, когато един Адолф се представи за мой шофьор по-миналата вечер — може би ще успеем да открием кой — или кои са те.
— Но как?
— Ще поставим железопътен капан.
— Какво?
— Представи си върволица от железопътни вагони — във всички има пътници, само в един — озверели кучета.
— Моля те…
— Ще ти се обадя три-четири пъти под името Хари; ще те помоля за документите от папките на мъртвия ми брат Дру, ще назова името на някой от куриерите на Витковски и ще поискам да се срещна с него, като определя времето и мястото — ще избера някое много оживено място. Ти ще предаваш съобщенията, а аз ще бъда където трябва — там, където никой не може да ме види. Ако се появи легитимен куриер — познавам ги всичките — и не го следят, това е чудесно. Ще хвърлям всичко, което ми изпращаш. После ще ти се обадя отново, с нова молба; ще ти кажа, че е спешно, че съм напипал нещо. Това ще бъде знак за теб, че трябва да затвориш телефона, без нищо да казваш или да предаваш.