Двама души слязоха от черна кола, паркирана в дългия криволичещ вход към голямата фасада с паметниците. Бяха облечени в тъмни делови костюми и вървяха към мястото на срещата. И двамата носеха дипломатически куфарчета, където трябваше да се намират документите, които Дру бе „поискал спешно“ от офиса на „брат си“. Вероятно бяха неонацисти, защото при последното му обаждане Карин де Врийс не предаде молбата му — както се бяха уговорили. Това доказваше, че телефонът й в посолството се подслушва.
Дру минаваше през отделните групи минувачи; между тях имаше и парижани, но повечето бяха чуждестранни туристи, които носеха фотоапарати. Отвсякъде проблясваха фотографски светкавици. Дру вървеше с вдигнати ревери на сакото, а черното кепе и очилата частично закриваха лицето му, докато си проправяше път през тълпите. Приближи на около петдесет фута разстояние от мястото на срещата. Внимателно огледа мъжете, които стояха между двете внушителни статуи. Бяха невъзмутими и неподвижни като тях — неподвижността им се нарушаваше единствено от това, че бавно се оглеждаха. Латъм се приближи с последната група туристи, към които се бе присъединил. Изведнъж ужасен усети, че всички те са азиатци, общо взето, много по-ниски от него. Отсреща се задаваше друга група западноевропейци. Присъедини се към тях, като с ирония забеляза, че говореха на немски. Това беше добър знак, който по-късно се потвърди. Като по команда групата наобиколи паметника на Наполеон — завоевателят на завоевателите — и глуповатите коментари безпогрешно го наведоха на една мисъл. Зиг Наполеон! — помисли си Дру. Той продължаваше да оглежда двамата подставени куриери — вече на не повече от десет фута разстояние. Сега беше моментът да се направи нещо, но Латъм не знаеше точно какво. И изведнъж му хрумна. Les rues de Montparnasse81… Джебчии! Те бяха бичът на седми район.
Дру си избра най-хубавата и невзрачна жена, която стоеше близо до него, и изведнъж грабна дамската й чанта. Тя изкрещя „Ein Dieb!“82. В полумрака Дру хвърли чантата към нищо неподозиращия мъж, който стоеше най-близо до един от подставените куриери на посолството, блъсна една двойка, след нея още двама мъже, докато крещеше някакви думи, уж на немски. След секунди в полумрака пред статуята на Наполеон се завърза малка свада; виковете бързо нараснаха до кресчендо, докато хората от тълпата се опитваха да установят къде е крадецът и къде — откраднатата им собственост. Навалицата повлече първия „куриер“. Той несръчно се бореше с обкръжаващата го тълпа, когато изведнъж Латъм се изправи пред него.
— Хайл Хитлер! — тихо каза Дру и думите му се откроиха сред обкръжаващите ги истерични гласове. Той с всичка сила стисна мъжа за гърлото. Неонацистът се строполи, Латъм го измъкна и го придърпа в мрака зад редицата от статуи.
Трябваше да махне този човек от „Трокадеро“! Да го премести, като избегне втория „куриер“ и евентуалното подкрепление в черната кола. Дру бе дошъл на тази среща подготвен, както и на другите, с материали, които „Антинеос“ доброволно му бяха предоставили: медицински спрей „Аркан“, който схващаше гласните струни, жица, служеща за обездвижване на китките, радиотелефон с нерегистриран номер. Вече изпробва първите две, като се възползва от момента и отново зашемети идващия на себе си пленник, след което извади телефона от вътрешния си джоб. Набра номера на полковника.
— Да? — чу се отсреща тих глас.
— Витковски, аз съм. Хванах един.
— Къде си?
— На „Трокадеро“, северната страна, последната статуя.
— Какво е положението?
— Не мога да ти кажа със сигурност. Тук има още един и кола — черна, с четири врати, паркирана малко по-нагоре. Не знам има ли някой вътре.
— Много хора ли има?
— Горе-долу.
— Как залови обекта?
— Използвах група туристи около мястото за срещи. Откраднах дамска чанта и предизвиках суматоха.
— Това е добре. Ще ги разгоним. Ще извикам полиция и ще им кажа, че имам сведения за един американец, убит заради пари.
— Бяха немци.
— Това едва ли има значение. Сирените ще пристигнат след няколко минути. Ти отиди на южната страна и си пробий път към улицата. Скоро ще бъда там.
— Божичко, Стенли, този е много тежък!
— Не си ли във форма?
— Във форма съм, по дяволите, но какво да кажа, ако ме спрат?
— Че е пиян американец. Всички в Париж се радват да чуят подобно нещо. Да ти го повторя ли на френски?… Всъщност, няма нужда, сам ще се справиш по-добре. Ще бъде по-достоверно. Действай!