— Ще изпратя този плъх на френското разузнаване с пълните му показания — всичко, което ни каза, е записано с помощта на онази машинка на бюрото ми — каза Витковски.
— Знаеш ли, Стан — възрази Дру, обърна се и погледна полковника, — може би е по-добре да го натовариш на дипломатически самолет за Вашингтон и Лангли, без да даваш никаква информация — освен на хората от ЦРУ.
— Боже мой, защо? Това е проблем на французите.
— Може да е по-важно, Стенли. Заради списъка на Хари. Може би трябва да проверим кой в ЦРУ ще се опита да защити този човек — или обратното, да го убие.
— Нищо не разбирам, младежо.
— И аз не разбирам, полковник. Но сега съм Хари и някой очаква да умра.
13.
Часът в Монте Карло бе три сутринта. По тесните, слабо осветени улички около казиното нямаше никой освен посетителите, които си тръгваха от все още оживеното заведение за хазарт. Някои от тях бяха безнадеждно пияни, други — в еуфория, но повечето бяха уморени. Клод Моро тръгна по алеята, която водеше към каменната стена на пристанището. Приближи се до стената. Погледът му се спря на гледката отдолу — това бе пристанище за богаташи от целия свят, което личеше по светлините на огромните луксозни яхти и катери, вързани за стълбовете. Моро не изпитваше никаква завист — беше обикновен наблюдател, който се любува на външната красота на този разкош. Лесно му беше да не ревнува — работата му изискваше да прекарва доста време сред собствениците на тези луксозни яхти, да наблюдава начина им на живот, често — не съвсем повърхностни неща. Това му бе достатъчно. Ако изобщо се поддаваха на определение, тези хора в много отношения бяха отчаяни и прекарваха времето си в търсене на нови интереси, нови преживявания и вълнения. Постоянното търсене се бе превърнало в начин на живот — беше безкрайно и винаги отвеждаше към друго търсене. Те имаха необходимите удобства, нуждаеха се от тях, защото останалото беше скука в търсене на поредното предизвикателство: „А сега какво? Какво ново?“
— Хей, мосю! — дочу се глас от тъмнината. Някакъв силует излезе от мрака и се приближи към него. — Нали сте приятел на Братството?
— Вашата кауза не струва — каза Моро, без да се обръща. — Казвал съм ви го стотина пъти, но вие продължавате да ме подпомагате финансово. Ще направя каквото пожелаете.
— Интересува ме нашият блицкригер, жената до масата в казиното. Откарахте я. Какво стана?
— Самоуби се, както и другите двама в затвора преди няколко месеца. Ние сме французи — по време на ареста не проверихме интимните й части. Ако бяхме го сторили, щяхме да открием капсули с цианкалий в пластмасови опаковки.
— Sehr gut84. Нищо ли не ви каза?
— Как? Не излезе жива от тоалетната.
— Значи сме чисти?
— Поне засега. Очаквам обичайното си възнаграждение в Цюрих за значителната ми помощ.
— Дадено.
Силуетът се отдалечи и потъна в мрака. Моро бръкна във вътрешния си джоб и изключи магнетофона. Устните уговорки не означаваха нищо, ако не бяха документирани.
Базил Марчънд, член на Камарата на лордовете, удари месинговото преспапие по бюрото си с такава сила, че стъкленото покритие се пропука и късчетата се разлетяха из стаята. Човекът срещу него отстъпи една крачка назад и бързо се обърна.
— Как смеете? — извика възрастният джентълмен. Ръцете му трепереха от гняв. — Мъжете в това семейство са участвали във всички войни от Кримската насам, включително и в Бурската, когато едно вестникарче на име Чърчил е възхвалявало храбростта им под свистенето на куршумите. Как сте могли дори да помислите да ме обвините в подобно нещо?
— Простете ми, лорд Марчънд — спокойно каза служителят от МИ-5, който дори не се отдръпна. — Семейството ви е получило признание за заслугите си във войните от нашия век, но е имало и изключения, нали? Разбира се, имам предвид по-големия ви брат, който е бил един от основателите на кръга на Кливдън и е оказвал доста големи почести на Адолф Хитлер.
— Семейството ми се отрече от него! — прекъсна го Марчънд ядосан, рязко издърпа едно чекмедже и извади свитък в сребърна рамка. — Вижте, нахален простак! Това е почетна грамота от самия крал! Бях шестнайсетгодишно хлапе и спасих трийсет и осем души, които можеха да бъдат заклани или взети в плен! А това беше още преди да ме наградят с Военния Кръст за службата ми в Кралската флота!
— Знаем за изключителния ви героизъм, лорд Марчънд…
— Щом е така, не ми приписвайте безпътните увлечения на по-големия ми брат, когото едва познавах — а доколкото го познавах, никак не ми харесваше — продължи побеснял членът на Камарата на лордовете. — Ако бяхте направили докрай проучването си, щяхте да знаете, че през хиляда деветстотин и четирийсета година той е напуснал Англия и никога повече не се е връщал. Без съмнение, пиенето го е докарало до смърт на някой от онези острови в Тихия океан, където се е скрил.