— Точно за това си мислех секунди преди да се обадиш. Чу ли последните новини от Англия?
— Да — за недоволството в парламента. И за сравненията с онова, което става тук. Предполагам, че е било неизбежно. Станало е по вина на секретаря Болинджър, надявам се, че той го знае.
— Значи не си чул за това. Тези неща като че ли стигат първо до нас.
— За какво говориш?
— За един човек на име Моуздейл. Заема много висок пост в Министерството на външните работи.
— И какво?
— Бил е изправен пред неблагоприятни алтернативи и си е признал. През последните пет години е работил за Братството. Фигурира в списъка на Хари и твърди, че навсякъде има стотици, а може би и хиляди като него.
— О, Боже мой, започва се! Навсякъде…
14.
Герхард Крьогер излезе от отделението за багаж на летище „Орли“ с лекарска чанта и среден по размер пластмасов куфар. Той зави наляво и тръгна по дългата асфалтирана алея. Тогава видя табелата „PETITE CARGAISON“86. Той внимателно огледа колите, които минаваха пред него, после се съсредоточи върху няколкото превозни средства, паркирани до бордюра пред големите плъзгащи се метални врати, през които провереният багаж — сандъци и куфари — се извозваше на колички до хората, които го чакаха. Най-после забеляза това, което търсеше — сив микробус с бял надпис отстрани: „ENTREPÔTS AVIGNON“87, масивно пазарно депо, където над сто дистрибутори складираха стоките си, преди да ги доставят по магазините из цял Париж. Някъде из този подобен на лабиринт комплекс се намираха квартирите на „Блицкригер“ — елитните убийци на Братството. Докторът се приближи до човек, облечен със спортна риза в бяло и червено, облегнал се на микробуса, както му бяха заповядали.
— Пристигна ли маласолът88, мосю? — попита той.
— Най-добрият хайвер от иранските води — отвърна мускулестият мъж със спортната риза. Хвърли цигарата си и втренчено погледна Крьогер.
— Наистина ли е по-добър от руския? — продължи Герхард.
— Всичко е по-добро от руското.
— Добре. Значи знаете кой съм.
— Не, не знам кой сте, мосю, и не ме интересува. Качете се отзад при останалата риба и ще ви заведа при друг човек, който със сигурност знае кой сте.
Пътуването към целта бе мъчително за Герхард и поради силния мирис на замразена риба, и поради факта, че му се налагаше да седи на грубо скована пейка, докато микробусът се движеше с голяма скорост по павираните шосета, останали вероятно още от линията „Мажино“. Накрая, след почти трийсет минути, те спряха и той дочу дрезгавия глас на невидим събеседник.
— Слизайте, мосю. И, моля ви, запомнете добре — вие никога не сте ни виждал и ние никога не сме ви виждали; и никога не сте се возил в нашия бус.
— Що за транспорт беше това? — възкликна Герхард. — Знаете ли кой съм аз?
— А вие знаете ли кои сме ние, хер Крьогер? Ако е така, въпросът ви е глупав. Присъствието ни във Франция трябва да се пази в най-строга тайна.
— Ще обсъдим това, когато се срещна с началниците ви. Веднага ме заведете при тях!
— Аз нямам началници, хер доктор. Държах лично да ви посрещна.
— Но вие… вие сте…
— Толкова млад ли, господине? Само млади хора могат да се справят с това, което вършим. Нашите рефлекси са бързи, нашите тела са тренирани до съвършенство. Възрастни хора като вас ще бъдат дисквалифицирани още след първия час на обучение.
— Трябва да се съглася с вас, но вие можете да бъдете дисквалифициран поради неизпълнение на заповед!
— Нашето подразделение е най-доброто. Бих желал да ви напомня, че ликвидирахме обекта при най-неблагоприятни обстоятелства.
— Но не този, когото трябваше, глупако!
— Ще открием и другия. Това е въпрос само на време.
— Няма време! Трябва да говорим обстойно — вие сте пропуснали нещо. Да отидем във вашата главна квартира.
— Не! Ще говорим тук. Никой не посещава нашите офиси. Уредили сме въпроса с настаняването ви — хотел „Лютеция“, бившата квартира на Гестапо. Хотелът е променен, но стените са пропити със спомени. Ще се чувствате добре, хер доктор.
— Налага се да говорим сега!
— Говорете, хер Крьогер. Няма да влизаме вътре.
— Не се подчинявате, младежо. Сега аз съм командир на Ваклабрук, докато назначат заместник на Фон Шнабе. Аз ще ви заповядвам.
— Ще си позволя да възразя, хер доктор. След като ликвидираха генерал Фон Шнабе, получихме инструкции да приемаме заповеди единствено от нашия водач в Бон.
— Кой е той?
— Ако знаех, щях да съм се заклел да го пазя в тайна, но тъй като не знам, това няма значение. Използваме кодове и чрез тях се подчиняваме на върховната власт. Всичките ни ангажименти се определят единствено и само от нея.