Аполон сред апашите

През нощта апашите хванали в изолатора някакъв гладен балък, вързали го и в светлината на димящата факла му направили „инжекция“. Малко след това човекът умрял — словохотливият фелдшер се оказал прав.

Апашът не разбира нищо от балет, но танцовото изкуство, игрите, танцуването на нещо като степ открай време влиза в „честното огледало на младостта“1.

Майсторите на танца никога не са се свършвали в престъпния свят. Много са и онези, които обичат да гледат и които организират такива надигравания.

Тези танци, този „степ“ съвсем не са толкова примитивни, колкото може да се стори на пръв поглед.

Сред апашите „балетмайстори“ имаше необикновено надарени танцьори, способни да изиграят някоя реч на Ахун Бабаев или уводната статия от вчерашния вестник.

Макар и да съм слаб, ще се наложи
аз да завърша бащиния път.

е разпространен старинен лиричен романс на престъпния свят с „класически“ запев:

Водите кристални луна озарява…

където героят се вайка, че му предстои раздяла с любимата, и я моли:

Аз скитам се на воля, обичай ме, душице,
докле съм свободен, съм твой.
Ще бъдем разделени, ще крея във тъмница,
а тебе ще те грабна ортакът мой.

Вместо „ортакът мой“ много повече би прилегнало просто „той“. Но апашът, който изпълнява романса, умишлено нарушава размера, обърква ритъма, само и само да запази определения, единствено нужен смисъл на фразата. „Той“ — това е много обикновено, това е от света на балъците. А „ортакът мой“ — виж, това е в съответствие с нормите на апашкия морал. Вероятно авторът на тази песен не е бил апаш (за разлика от песента „Съдба“, където няма място за съмнение, че авторът й е бил криминален-рецидивист).

Романсът продължава с философски нотки:

Крадец от престъпния свят на Одеса,
не съм за любов аз, уви.
И я по-добре забрави ми адреса,
навеки за мен забрави.

И после:

За дълги години далеч ще ме пратят,
там нейде в сибирския мраз.
Ще бъдеш щастлива, навярно — богата,
но никога, никога — аз.

Епичните апашки песни са извънредно много.

Тези златни точки, огънчета скромни
лагер Соловки на всички напомнят.

„Остров Соловки“ е най-старата песен от типа „Хоп-троп“ — своеобразен химн на престъпния свят, известен не само в апашките среди.

Класическо произведение от този род представлява песента „Помня тъмната есенна нощ“. Тя има много варианти, по-късни преправяния. Всички допълнителни вмъквания и замени са по-лоши, по-груби от първия вариант, рисуващ класическия образ на идеалния апаш-касоразбивач, неговата работа, настоящето и бъдещето му.

В песента се описва подготовката и провеждането на обира на една банка, разбиването на един сейф в Ленинград.

Помня, работеше свредел дискретно,
сякаш жужеше пчела.

И ето, че железните вратички са отворени и там

стегнати в пачки, парите заветни
гледаха втренчено в нас.

Участникът в грабежа получава своя дял и веднага напуска града, облечен като Каскарильо.

В сиво палто и с букет на ревера
нашия столичен град
точно във седем напуснах аз вчера,
без да погледна назад.

„Столичният град“ тук е Ленинград, по-точно Петроград, което позволява да предположим, че тази песен се е появила през периода 1914 — 1924 година.

Героят заминава на морето, където се запознава с „чудо на земната хубост“. Ясно е, че

Като сняг се стопиха парите,
вече поемам назад.
Пак ще се гмурна надолу с главата
в мрачния зъл Ленинград.

Следва „дело“, арест и последната строфа:

Строг е конвоят, а пътят е прашен —
аз към затвора вървя.
Десет години в тъмница ме чакат,
или дори — оня свят.

Всички тези произведения са със специфична тематика. Освен тях в престъпния свят са много популярни и имат свои изпълнители и слушатели такива чудесни песни като „Отворете ми, ах, отворете“. Или „Не плачи, приятелко“, особено в нейния ростовски, първоначален вариант.

Романсите „Как хубава бе тази светла нощ“ или „Спомням си парка и тази алея“ нямат специфичен апашки текст, макар да се популярни сред престъпния свят.

1

Нравоучителна книга ох XVII век. — Б.пр.