Выбрать главу

Сега, от дистанцията на изтеклия половин век, е лесно да упрекнем Патриарха. Може би ръководителите на християнската Църква не е трябвало да се отвличат с мислите: а няма ли съветската власт други ресурси или кой докара Волга до глад; не е трябвало да държат толкова на тези ценности, съвсем не от тях предстои да дойде (ако изобщо предстои) новата сила на вярата. Но трябва да влезем и в положението на нещастния Патриарх, избран вече след Октомври, ръководил само няколко години притесняваната, преследвана, разстрелвана — и поверена му на съхранение Църква.

И веднага във вестниците започва изпробвано гонение срещу Патриарха и висшите църковни служители, задушаващи Поволжието с костеливата ръка на глада! И колкото повече упорствува Патриархът, толкова по-несигурно става положението му. През март и сред духовенството започва движение да се отстъпят ценностите, да се постигне съгласие с властта. Опасенията, които остават, са изложени пред Калинин от епископ Антонин Грановски, член на ЦК на Помгол: „вярващите се тревожат, че църковните ценности могат да идат за други, тесни и чужди на сърцата им цели“. (Като познава общите принципи на Прогресивното учение, опитният читател ще се съгласи, че това е много вероятно. Нали нуждите на Коминтерна и освобождаващия се Изток не са по-малко остри от тези на Поволжието.)

Петроградският митрополит Вениамин също е обзет от несъмнен порив: „Това е Богово и ние ще дадем всичко сами.“ Но изземването е излишно, нека това бъде волно пожертвование. Той настоява и за контрол от страна на духовенството и вярващите: да придружават църковните ценности до момента, когато те ще се превърнат в хляб за гладуващите. Измъчва се как при това положение да не престъпи осъждащата воля на Патриарха.

В Петербург нещата като че ли се развиват мирно. На заседание на петроградския Помгол от 5 март 1922 г. се създава, по разказа на свидетел, дори радушна обстановка. Вениамин обявява: „Православната Църква е готова да даде всичко в помощ на гладуващите“ и вижда светотатство само в насилственото изземване. Но тогава защо да се прибягва до изземване! Председателят на Петропомгол Канатчиков уверява, че това ще доведе до доброжелателно отношение на съветската власт към църквата. (Как не!) В горещия си порив всички стават. Митрополитът казва: „Най-голямото тегло идва от злобата и враждата. Ще дойде време — всички руси ще се обединят. Самият аз начело на молещите се ще снема ризите от Казанската Богородица, със сладки сълзи ще ги залея и ще ги дам.“ Той благославя болшевиките — членове на Помгол, и те го изпращат гологлави до вратата. „Петроградская правда“ от 8, 9 и 10 март138 потвърждава мирния и успешен резултат от преговорите и пише доброжелателно за митрополита. „В Смолни се договориха, че църковните купели и ризи ще бъдат претопени в сребърни слитъци в присъствието на вярващите.“

И отново ни се пробутва някакъв компромис! Отровните пари на християнството отравят революционната воля. На гладуващите от Поволжието не са нужни такова единство и такова предаване на ценностите! Безгръбначният състав на Петропомгол е сменен, вестниците лаят срещу „лошите пастири“ и „князете на църквата“, а на църковните представители се разяснява: не ви щем жертвите! Никакви преговори с вас! Всичко принадлежи на властта — и тя ще вземе, което сметне за необходимо.

И в Петроград, както навсякъде, започва принудително изземване със стълкновения.

Сега вече има законни основания за започване на църковни процеси:139

Московският църковен процес (26 април — 7 май 1922 г.) в Политехническия музей, Московски революционен трибунал, председател Бек, прокурори Лунин и Лонгинов. Седемнадесет подсъдими, протойереи и миряни, обвинени в разпространяване на възванието на Патриарха. Това обвинение е по-важно от самото предаване или непредаване на ценностите. Протойерей А. Н. Заозерски дава ценностите от своя храм, но отстоява по принцип възванието на патриарха, като смята насилственото изземване за светотатство — става централна фигура на процеса — и ще бъде незабавно разстрелян. (Което всъщност доказва: важно е не да се нахранят гладуващите, а да се удари църквата в удобното време.)

На 5 май в Трибунала е призован като свидетел патриарх Тихон. Публиката в залата е вече подбрана, подставена (в това отношение 1922 г. не се отличава много от 1937 г. и от 1968 г.), подквасата на Древна Рус е проникнала така дълбоко, а закваската на Съветите е още такава тънка ципица, че при влизането на Патриарха над половината от присъствуващите се изправят на крака, за да получат благословията му.

вернуться

138

Статиите: Църквата и гладът, Как ще бъдат иззети църковните ценности. — Б.а.

вернуться

139

Материалите съм взел от „Очерки по истории церковной смуты“ на Анатолий Краснов-Левитин, Ч. 1, Самиздат, 1962 и „Записи допроса патриарха Тихона“, том V на „Судебное Дело“. — Б.а.