Глава 6
Бащата грабва телефона в хола и набира някакъв номер. Това става бързо, защото номерът се състои само от три цифри — единица, шестица и нула.
— Ало, пожарната ли е? — крещи той в слушалката. Очевидно не е свикнал да я ползва. — Обаждам се от дома на Арчибалд, по пътя за абатството… Да, благодаря, добре е. Ние обаче не сме. Най-вече аз! — обърква се в собствените си обяснения бащата.
От другата страна на линията пожарникарят се опитва да го успокои.
— Какъв е проблемът? — учтиво пита той.
Арман е доволен, че най-накрая е намерил на кого да се оплаче.
— Бях нападнат от рояк пчели. Искам да дойдете и да ги унищожите, преди тези гадини да си намерят нови жертви.
— Сигурен ли сте? По това време на годината пчелите са твърде заети да събират прашец, за да нападат, когото и да било — отговаря пожарникарят, който явно си разбира от занаята.
— Цялото ми лице е подуто! — ядосва се бащата.
— Намажете се с масло! Един дебел слой ще облекчи болката — съветва го пожарникарят.
Бащата не вярва на ушите си. Мислеше си, че е намерил съюзник, а е попаднал на отстъпник.
— Чуйте, притеснявам се също така и за сина си. Той има остра алергия и…
Пожарникарят внезапно го прекъсва.
— Артур? За Артур ли става въпрос?
— Ами… да — учудва се бащата.
— Той е алергичен към ужилвания от пчели? — продължава пожарникарят.
— Да, от най-ранна възраст — потвърждава бащата.
— Утре по обед ще сме при вас — казва пожарникарят, преди да затвори.
Арман остава да стои зяпнал, със слушалката в ръка. Пожарникарят дори не се заинтересува от случая му, преди да стане въпрос за Артур. Защо едно толкова малко човече да се радва на такава голяма известност?
Нека отбележим, че докато Артур беше зает със спасяването на цели светове, баща му се занимаваше с копаене на дупки[2].
Бащата оставя внимателно телефонната слушалка и се обръща, вероятно за да се насочи към кухнята за бучка масло. Но се оказва лице в лице с Арчибалд.
От изненада чак прави скок назад.
— Извинете, уплашихте ме — признава си Арман с ръка на гърдите.
— По-скоро аз би трябвало да се страхувам! — казва Арчибалд, сочейки с пръст подутото лице на зет си. — Какво пак ви се е случило?
— Една пчела ме ужили — неохотно признава бащата.
— А жилото на тази пчела презареждаше ли се? Защото имам чувството, че сте нажилен на сто места.
— Не, не, ужили ме само веднъж… по задника — заобяснява Арман пред смаяния си тъст.
— А какво е станало с лицето ви? — притеснява се възрастният човек, откривайки една по една всички драми, случили се по време на следобедната му дрямка.
— Това е от дъщеря ви! — гръмко съобщава бащата. — Тя държеше спрея против насекоми и белята стана.
— Но какво, за Бога, е правила тя със спрея? — не издържа вече дядото.
— Опитвахме се да се справим с една упорита пчела, която в края на краищата ни избяга, но това вече няма значение. Аз намерих кошера и утре пожарникарите ще дойдат да премахнат този проблем! — обяснява бащата на един дъх.
Арчибалд го поглежда за момент. Погледът му е толкова студен, че никой не би искал да го срещне.
— Драги ми Арман, позволете ми, без лош умисъл, да ви подсетя, че се намирате в моя имот, които се простира до оградата покрай пътя в долната си част. «Моят дом» очевидно включва всички дървета и други растения, които са имали добрината да пораснат, както и всички животни, включително и пчелите, които ми оказват честта да пребивават тук!
Отправеното послание е достатъчно ясно и бащата, колкото и да се опитва, не успява да отговори нищо.
Майката разгъва кърпата, която е поставила върху радиатора по-скоро по навик, тъй като отоплението е спряно още в края на април и въобще не топли. Трябва да признаем, че мама не мисли съвсем трезво в момента. Всички случки от деня, мостовете, влаковете, мравките, пчелите са я разстроили. Артур затваря кранчето на душа и скача в голямата кърпа, която майката държи широко разтворена. Тя го гушва в дълбока прегръдка, както само майките могат, и започва ласкаво да го избърсва.
— Виж се само! — въздъхва майката при вида на шарките на войната, които още личат по лицето на сина й.
— Това не са шарки на войната, а природни кодове за гонене на злите духове, преди да се присъединиш към минимоите — ентусиазирано обяснява Артур.
Майката слага малко крем върху парченце памук и се заема с разгримирането.
— Каква е тази история с минимоите? Пак ли нещо фантазираш? — пита тя, като очевидно не вярва и дума от щурите разкази на сина си.