— Днес е Денят на съпруга. Трябва да го прекарам с тези дами. Те ще ми разказват проблемите си, а аз трябва да ги слушам и да поклащам глава, сякаш всичко разбирам, и после да им обещая, че ще оправя всичко. Разбираш ли?
Артур съвсем не е разбрал. Той поглежда момичетата, по-приветливи от букет теменужки, и не може да си представи какви ли проблеми могат да имат те.
— О, всякакви проблеми! Повярвай ми! — отвръща Макс, вдигайки очи към небето. — Освен това после трябва да ги успокоиш, приласкаеш, погалиш… Разбираш ли?
Артур разбира все по-малко, ще му трябват още няколко години, за да го постигне.
— Ще ти обяснявам по пътя! — приключва засега разговора Макс.
Той облича разноцветна жилетка, сякаш иначе не бие достатъчно на очи, и изтласква Артур към изхода.
— Бъдете послушни, момичета. Ще придружа донякъде приятеля си Артур и веднага се връщам.
Лала изпраща с поглед принца си, тъжна като роза, която губи първото си листо. Сърцето на Артур се разтапя, ръката му се колебае.
— Остави тази работа! Не я гледай в очите, хипнотизира те! Веднъж видях как накара една кобра да се самоубие! — обяснява му Макс, докато го извежда. Артур с мъка откъсва погледа си от Лала и установява какво влияние е имала тя над него.
— Гледаш я в продължение на пет минути да се усмихва и забравяш как се казваш… Всъщност как се казваш? — притеснено проверява Макс.
— Ъ… Артур, Артур Бигантол!
— Добре! — отвръща Макс, доволен от отговора. — А сега… да се качваме в колата!
Колата с овнешката глава прекосява все така бавно нощта. Добрата новина е, че на майката вече не й се гади, благодарение на съпруга й, който се е съгласил да кара още по-бавно. Лошата новина е, че с тази скорост спокойно можеха да се приберат пеша. Моторът мърка безупречно, както и пътникът на задната седалка, все така покрит със завивката.
— Малко ми е студено — признава си майката.
И дума да не става обаче съпругът й да пуска отоплението! То дърпа от акумулатора, пречи на връзките, харчи излишно и следователно излиза цяло състояние. Мъжът може до безкрай да изрежда причини, за да не включи парното.
— Вземи завивката на малкия! Спи като бебе, няма да усети разлика — отговаря й Арман.
Младата жена изпитва угризения да отвие сина си, но той наистина спи така дълбоко! Пък и тя също има право на малко удобство след това кошмарно начало на пътуването. Тя дръпва завивката и изпищява от ужас.
Арман се вцепенява и завърта волана, за да избегне злополуката, без да му е ясно с какво ще се сблъска, тъй като пътят е напълно пуст.
— Какво ти става, че пищиш така? — кара й се бащата, идвайки на себе си.
— Артур… той… се е превърнал в куче!! — извиква тя ужасена.
Арман рязко настъпва педала на спирачките. Толкова по-зле за тях. Бащата се изправя и вижда Алфред, който предпочита да размаха опашка, вместо да каже каквото и да е. По-добре да се преструва, че се радва да ги види, още повече, след като те видимо не споделят радостни чувства.
— Но… Това не е Артур… Това е Алфред!! — раздразнено отговаря бащата.
— О, извинявай! Не съм го видяла добре в тъмното! — оправдава се майката, докато намества очилата си, притеснена, че е объркала сина си с куче.
«Ако кучето е тук, къде, за Бога, е Артур?», питат се вече родителите. Арман оглежда под седалката, в багажника, обикаля три пъти колата. Нищо и най-вече никого.
— Не може да се е изпарил?! — ядосва се бащата на поредния фокус.
Той със сигурност не обича загадките. Нито изненадите. Още по-малко тези на жена си. Спомня си деня, в който жена му му съобщи, че има радостна вест. Той й заповяда веднага да му каже за какво става въпрос. Когато жена му призна, че чака бебе, той поиска да разбере дали е момче, или момиче.
— Не зная! — в онези далечни години не можеше да се отговори на този въпрос.
Бащата не й вярваше. «Как може да носи в себе си нещо, без да знае какво е?», питаше се той по цял ден. Досаждаше и на родителите й, убеден, че са забъркани в заговора. Всички си отдъхнаха, когато Артур се появи на бял свят.
— Може би се е върнал при дядо си? — предполага майката.
Арман премисля това предположение и го приема, предвид, че няма друго.
— Разбира се, че се е върнал при Арчибалд! — отговаря той, все едно е напълно ясно. Единственият възникващ въпрос е: «Как е успял да слезе в движение?» — допълва той, сигурен в себе си.
С партньор като Арман, на детектив Жозеф Рултабий[3] щяха да са му нужни сто години, за да разгадае мистерията на жълтата стая.