«Мисли, Артур! Мисли! Трябва да има решение!» — повтаря си детето безспир, докато обикаля пред вратата като лъв в клетка.
Изведнъж му просветва.
— Шпионката! Отворът за перископа! — казва си той.
Спомня си за тази дупчица, която позволява на обитателите да наблюдават тунела на тръбата, без да им се налага да излизат от селото. Артур полага дланите си върху вратата и започва да опипва за някое удебеление или пукнатина, които да издадат мястото на отвора.
— Тук е! — извиква Артур, когато пръстите му попадат на цепнатина.
Момчето с всички сили дърпа встрани и капакът най-накрая се предава. Отзад има синкаво стъкло, Артур го е забравил. През него, за жалост, не може да се премине, но пък поне се вижда какво става от другата му страна. Гледката ужасява Артур. Пълно мъртвило е. Нищо не помръдва. Няма жива душа. Селото, което обикновено е така оживено, шарено и весело, днес е изпълнено със смъртна тъга. Артур прилепва към стъклото дланите си на козирка, за да вижда по-добре, без отражения. Колкото и да се взира, не се мярка нито един минимой. Нито един мюл-мюл дори. Момчето още не знае на какво се дължи проблемът, но вижда тежките му последици. Не става въпрос за драма или заплаха, а за национално бедствие, тъй като цялото население е изчезнало. Кой може да го е сторил? Дали са били пленени? Хвърлени целокупно в затвора или изтребени до крак? Толкова много въпроси, на които Артур не може да си отговори. Безсилието му го побърква. Гневът се надига в него и се излива в силен удар с юмрук по синкавото стъкло, което нищо не му е направило. То пада назад като зле закрепен кепенк. Някой кралски пазач пак не си е свършил добре работата. Артур е изумен от откритието си: за първи път гневът му служи за нещо. Момчето долепва личицето си до отвора и оглежда навсякъде. Нищо ново и при по-добрата видимост. Селото е все така пусто, все така мъртво.
— Има ли някой? — престрашава се да извика той, но както и преди, няма никакъв ответ.
Пробва още веднъж, този път по-силно, но резултатът е същият. Тежка мъка се опитва да го завладее. Но Артур поглежда отново към отвора, който не е чак толкова малък. Пита се дали едно десетгодишно момче, временно високо два милиметра, не би могло да се промъкне през него.
«Който нищо не опитва, нищо не постига!», казва си детето, за да си вдъхне смелост. Така или иначе, няма избор. Друго не му идва на ум. Това е единственият му шанс. Обикновено казваме, че ако главата се провре през теснина, и всичко останало ще мине. Само дето, когато става въпрос за малко момче, преобразено в минимой, главата е най-голямата част от тялото. Той решава, легнал по корем, първо да провре и спусне краката си. Ду пето му се промушва също лесно, но когато стига до главата, ушите му се заклещват и не могат да минат, все едно, че му ги дърпат нагоре, защото момчето прави беля, а не геройство. Артур пада на земята като пакет мръсни дрехи на дъното на кош. Бързо се изправя и се поизтупва, за да добие приличен вид, макар и наоколо да няма кой да го посрещне. Момчето се завърта, оглежда всички ъгълчета, но мястото си остава все така пусто.
Глава 13
Артур бавно напредва към главния площад, където обикновено е пълно с живот, защото там кралят свиква народа си при големи събития. Минимоите често се събират, тъй като много обичат да отдават почит. Те не са суров войнолюбив народ, дори напротив — много са чувствителни и нежни. Всеки парад ги радва, всяко стихотворение ги омайва. Най-много от всичко обичат цветните празненства. В кралството им има триста шейсет и пет вида цветя, така че всеки ден се чества по някое.
Всяка сутрин жителите се събират на площада срещу двореца и пеят възхвали за цветето на деня. Церемониите винаги са трогателни и всички се просълзяват. Естествено, събирачът на сълзи минава между редовете и пълни чаши с ценната вода. Всички перли на тъгата или радостта се пазят в една голяма ваза. Накрая на лунната година, която по странно стечение на обстоятелствата отговаря на първи април от нашия календар, ценната течност се разпределя на голямо тържество, наричано празник на рибата[4]. Церемонията е от голяма важност, макар и някои да я намират за странна и да смятат, че априлският празник е само шега. Изглежда, че този лош слух е преминал през границите и е достигнал чак до повърхността, защото дори хората прекарват известния априлски ден в шеги и закачки.
Традицията обаче си е традиция и на първи април кралят, с помощта на верния си носач Могот, излива събраните през годината сълзи в основата на камъка с издълбана голяма риба. «Защо пък точно риба?», ще попитате. Ами защото в минимойската култура трябва да благодарим на небето и да почитаме всичко, което познаваме. Но също така и всичко, което не познаваме. Да пренебрегваш някого само под предлог, че не го познаваш, безспорно е много недостойно и неуместно. За минимоите рибата вероятно е съществото с най-различен от техния начин на живот и затова се е превърнала в символ на незнанието им. Ето защо точно нея възхваляват всяка година, в името на всички онези непознати, участващи, както самите минимои, във великата верига на живота, която те така ценят. Да донесеш и да принесеш в дар на една риба сълзите на щастието, е символичен жест, който чудесно показва чувствителността на най-дребните хора сред всички народи.
4
Във Франция на първи април обичайната шега е неусетно да закачиш на някого нарисувана рибка, в знак, че се е хванал на въдицата ти. — Бел.прев.