Децата викат от радост, родителите ръкопляскат и целият този народ от дребосъчета се отправя към двореца, за да отдаде почит на Артур.
Момчето плаче от щастие. Как да не се разтопиш от такова посрещане, от такава стихия на радост и веселие! Той се страхуваше да не са го забравили, а сега вижда до каква степен присъства в умовете на тези малки люде. Дори най-добрите му приятели в училище не го посрещат така, когато се връщат от голямата ваканция. Напротив: през ваканциите децата винаги се отчуждават и след това им трябва малко време, за да се сближат отново. При минимоите случаят не е такъв и всеки се хвърля на врата на Артур, щастлив като бълха, скочила върху куче. Един от тях разцепва трескаво тълпата и направо се мята върху Артур, който пада назад.
— Бетамеш?! — разпознава нападателя си Артур.
— Артур, наистина си ти!! — ръси пръски преливащото от щастие малко човече.
Двамата приятели силно се прегръщат и се изтърколват няколко пъти по земята като малки лъвчета при весело боричкане. Всичко това явно прилича на щастие.
— Къде бяхте всички? Толкова се притесних! — пита най-сетне Артур.
— Ами… спяхме! Видя ли колко е часът? — сочи пясъчния часовник на ръката си Бетамеш.
Вярно, че селището е под земята и не е ясно кога е ден и кога — нощ, но предвид, че Артур мина през лианите към полунощ и пътуването с калинката не е продължило повече от час, очевидно утрото е все още много далеч.
— Кой има нахалството да ме буди посред нощ?! — негодува от късния час кралят с пресипнал глас.
Честитият крал не е имал време да се качи на своя Могот. Малко е смешен с изложени на показ хилави крачка. А издутите му шорти от акациеви листа са направо карикатурни. При все това на никого не би му дошло на ум да му се присмее. Първо — защото никога не се присмиваме на краля, второ — защото всички минимои носят подобни смешни шорти. Не всички обаче могат да си позволят тази материя, тъй като акациевите листа се смятат за особено ценни. Вероятно защото дървото рядко губи листата си и съответно те рядко се намират в Седмата земя.
Кралят разтрива очите си, разтърсва глава като мокро куче и повтаря въпроса си:
— Попитах кой има нахалството да ме буди?! — извиква още по-силно той, за да бъде чут.
Бетамеш се обръща и забелязва баща си.
— Артур, татко! Погледни! — отговаря синът му с грейнало личице и бута приятеля си към замъка.
— Артур?! — пелтечи кралят, неочаквано притеснен за външния си вид. — Извини ме, аз… не съм много представително облечен, но… Какво правиш тук посред нощ? — пита напосоки кралят.
Изведнъж на Артур му става неудобно. Току-що е събудил цялото селище, което кротко си е спяло, живо и здраво. Но нали все пак не си е измислил оризовото зърно и паячето, което го преследваше навсякъде?
— Оризово зърно? — диви се кралят. — Каква странна идея!
Идеята е толкова чудата, че всички започват да се смеят. Такива са си минимоите: при най-малкия повод се превиват от смях. При най-малкото противоречие плачат като фонтани.
— Минимоите пишат само на листа, моето момче, — уточнява кралят с нотка на префърцуненост в гласа.
— Букови листа за важните закони, кленови листа за мъдростите и пословиците, липови листа за готварските рецепти, брезови листенца за бележките…
— Листа от габър за пиперливи смешки! — прекъсва го Бетамеш, лукаво усмихнат. — Баща ми има най-хубавата колекция от габрови листа и…
— Да, добре! Мисля, че той разбра! — намесва се кралят, който не иска разговорът да отива в толкова деликатна насока.
Както стана ясно, минимоите си имат различно листо за всяка потребност. Листо от явор за докладите при злополука, листо от ясен за наказанията, листо от топола за социалните проблеми, зелево листо за известията за новородено[5] и борова игличка за съболезнователно писмо… Нека спрем дотук с този безкраен списък. Кралят се обръща към Тааг, с малко име Ермит, официалния писар на кралството и в свободното си време художник.
— Да пишеш върху оризово зърно? Чуваш ли, Тааг? Защо пък не и по стените? — шегува се кралят, очевидно в добро настроение въпреки късния час.
Тааг не изглежда изумен, идеята му се струва дори интересна.
— Мисля, че някой си е направил лоша шега с теб, мили ми Артур! — заключава кралят, като тупва леко по рамото младото, наивно момче.
Артур е объркан. Определено никой от неговите роднини не може да е написал съобщението. Арчибалд няма такова чувство за хумор, Маргарит е твърде заета с домакинството, майка му не вижда никак добре, за да пише толкова ситно, а баща му няма достатъчно търпение, за да напише каквото и да е. Остава само Алфред. Артур непрестанно хвали кучето си и знае, че то е способно на невероятни неща, но чак пък да издълбае оризово зрънце! Освен това почеркът не е неговият. А щом не е никой от горния свят, остава да е някой от долния.
5
Намек за френския израз, че бебетата се раждат в сърцевината на зелките, както у нас се казва, че ги носят щъркелите. С имената на френски на всички видове листа и съответното им предназначение тук се правят игрословици. — Бел.прев.