— Минах да я нагледам, когато цветята се затваряха — още спеше! — уточнява Миро, преди да продължи с разказа си.
Той й занесъл вечерята на поднос. Блюдо със салата от клен и няколко добре изпечени семенца от борови шишарки. Но принцесата нищо не докоснала. Имало още време до часа на лъча и Миро решил да я остави да поспи още малко. Нямало да й навреди, а и така тя нямало да се чуди какво да прави до съдбовния момент. Селения се събудила от само себе си. Както бил предрекъл господин Гамбето, който определено си разбирал от работата, болката вече я нямало. Принцесата направила няколко арабески[6] и едно-две красиви движения с ръце от раменете до връхчетата на пръстите и придобила доволен вид. Прекосила цялото селище с песен на уста от щастие, че ще види принца си. Добре, че Миро не я бил събудил и оставало само един час чакане. Тя първа пристигнала в залата за преходи и дори не събудила пазача, който, както винаги, спял в какавидата си. Седнала направо на земята, обхванала краката си с ръце, и се усмихнала красиво.
Колко хубаво било да чакаш любимия! Сякаш тялото и душата трябвало да се изчистят, да се обновят, за да приемат вълната от любов и свежест, която щяла вече да я залее. Артур винаги носел аромата на хората отгоре. Странно ухание на непознати вкусове. За принцесата всички миризми означавали приключения. Тя си представяла Артур да обхожда този огромен свят, на който принадлежи. Той вероятно можел да прекоси цялата Седма земя на една-две крачки, докато на Селения биха й трябвали два дни бърз ход.
Тя не чакала обаче великана Артур, а своя малък принц. Палавите лунички и непослушния кичур коса, които така й липсвали. В продължение на десет луни всяка вечер си била представяла как гали нежното му лице. Би дала всички съкровища на света срещу това, да заспи, докато го държи за ръка. Тя била чакала така, както баща й я бил научил, така, както повелява Голямата книга. Но повече не можела да издържа и брояла секундите с непоносимо дългото отстояние между тях, което служело само за да забавя пристигането на любимия й.
Миро отишъл при нея, изненадан, че тя вече е на място. Но след като помислил, установил, че това е логично, тъй като през последните дни принцесата говорела само за Артур. Нека си признаем, че за нея било трудно сама да управлява голямото кралство. Тя би искала принцът й да е около нея, за да я насочва, съветва, да взема участие във важните решения относно бъдещето на народа й. Като например изселването на всички жители от северния корен, за който имало опасност да се срине, и построяването на нови къщи вместо изоставените. Това бил голям проблем в селището и новото разположение на къщите често се обсъждало. Някои не искали да е на изток, защото зиме там било твърде влажно, на други пък не им понасяла лятната жега на юга.
Имало и други решения, които Селения щяла да се радва да сподели с принца си, като например датата за беритбата на френското грозде. Този трънлив въпрос бил в центъра на всички драми, понеже нито един минимои не бил съгласен с датата. Проблемът бил неразрешим, защото всички имали различни предпочитания, а френското грозде променяло вкуса си от ден на ден. В края на краищата кралят избирал всяка година някоя дата от лунния календар със затворени очи. Но този път можело да стане така за последно и за новата реколта Селения трябвало да вземе решението.
Миро събудил пазача, който, както винаги, хъркал. Възрастният мъж завъртял трите пръстена на огромната леща, като внимавал да не му захапят брадата. Първият пръстен бил за тялото, вторият — за духа, а третият — за душата. Селения се опитвала да сдържа вълнението си, но вътрешно вряла и кипяла като тенджера под налягане. След няколко минути нейният прекрасен принц щял да премине през различните измерения, да се смали до нейния ръст и да се събере с нея. Кой мъж на света би бил способен на такъв подвиг — да се смали, за да се харесва на любимата си? Селения била особено поласкана от оказваната й специална чест и изпитвала такова щастие, че всяка вечер благодаряла на богинята на гората, задето я събрала с това момче. Но минутите минавали, а Артур така и не се появявал. Принцесата първо се сетила за капризите на времето: може би небето било пълно с облаци, които пречат на луната да освети далекогледа. Но нали пък Селения се била срещнала преди това с Пишкащата крава!