Артур хваща последното мънисто с пинцетата, слага му миникапка лепило и с помощта на лупата го закрепва към колата. После оставя лупата си и поглежда произведението си със задоволство.
— Ето, готово е — просто казва той.
Мравките са очаровани и аплодират бурно с предните си четири крачка. За съжаление Артур повече го предполага, отколкото чува.
— Благодаря, благодаря, изобщо няма за какво — казва той скромно. — Хайде, качвайте се, ще ви изпратя.
Мравките не чакат втора покана и се покатерват в сламката, развълнувани да пробват новия си камион.
Таванът на дядото не се е променил много от времето, когато го видяхме за първи път. Всички произведения на изкуството, които бяха продадени на отвратителния антиквар[1], са върнати по местата си.
От това неприятно преместване е минало доста време, съдейки по отново натрупаната прах.
Дядото не обичаше да му разместват веселия и организиран куп. Кокошка не би намерила тук яйцето си, но Арчибалд би намерил всичко, дори и кокошка. Той много добре знаеше къде е заврял всяко нещо на най-неподходящо място и най-малкото разместване в този хаос би го объркало.
Все пак, по изключение, заради национални заслуги, той се беше съгласил внукът му да монтира част от линията на електрическото си влакче там. Тази чест подлуди от радост детето. Артур внимаваше нищо да не размества и се съобразяваше стриктно с топографското разположение на предметите. Така релсите се провираха между два големи сандъка, после прекосяваха долината между книгите, след което се извиваха между колекцията от африкански статуетки, които явно наблюдаваха невъзмутимо минаването на влакчето, но все пак не можеха да минат за крави.
Артур внимателно поставя сламката върху товарния вагон, последен елемент от специално създадения за случая влак.
— По-добре да ви изпратя. Пътищата в момента не са много сигурни — казва Артур на малката мравешка група, която чака търпеливо на централната гара.
Мравките разбират сигнала и се втурват по вагоните, за да заемат по-хубавите места. Трябва да се отбележи, че вагонът първа класа е луксозен и на тях рядко им се случва да пътуват при толкова добри условия.
Дядото подари на Артур влакчето и всичките принадлежности към него след завръщането си от последното приключение. Детето крещя от щастие цяла седмица, като го получи. Спря да се храни и да спи, погълнато от строенето на възел, свързващ неговата стая с кабинета на дядо му.
Възрастният човек му помогна за разписанието на влаковете, едновременното им преминаване на две равнища и спирките. Водеща беше идеята да се избегнат сблъсъци между влаковете и родителите. Излишно е да споменаваме, че Арчибалд трябваше да води тежки преговори, за да приеме Арман влак в къщата. По общо правило всичко, което беше извън обичайното му ежедневие, пречеше на бащата. Той беше цар на обездвижването. За него да има дете, което не може да седи на едно място, бе тежка съдба.
Артур ляга на земята и наднича във вагоните.
Всички мравки са седнали и са нетърпеливи като деца, които чакат куклен театър.
— Специалният влак в посока крайната спирка. Внимание! Тръгва от първи перон! — съобщава Артур със събрани на фуния длани, имитирайки високоговорител.
Той се приближава до трансформатора и леко завърта ръчката, която подава мощност. Влакчето бавно потегля под възторжените мравешки възгласи. Артур увеличава мощността, влакчето набира скорост и се впуска в нещо като ждрело, образувано между разни куфари. Мравките са се нанизали по прозорците, с развени антенки и пеят непознати за нашия репертоар песни. Артур също много се вълнува. Най-накрая има пътници!
Влакчето извива в долината на книгите, а мравките са във възторг от разстилащите се пред тях планини от знание. Детето вижда как возилото отново се появява след кратко изчезване в дъното на долината. Той задейства стрелката и локомотивът променя посоката си. Насочва се право към вратата, която в долната си част е толкова рендосана, че има място да мине влак. Артур вдига ръка и приветства минаващата пред него делегация.
— До скоро виждане! — радостно виква той към всички мравчици, струпани по прозорците, за да го поздравят. Някои от тях дори размахват малки хартиени късчета вместо кърпички.
Влакът се отдалечава към вратата и се подготвя да мине под нея, когато неочаквано се появява една сянка. Сянка, изплувала направо от някакъв кошмар. Усмивката на Артур се вкаменява. Вече вижда настъпващата драма. Сблъсъкът, изскачането от релсите. Вратата се отваря, едва засягайки влакчето, което Артур хладнокръвно е спрял в последния момент. Внезапната спирачка изненадва мравките, залитнали рязко напред, и те се скупчват в неописуема шумна блъсканица. Толкова шумна, че майката надава ухо.