— Беше сърдечен, прекрасен, великолепен! — продължава да сипе похвали за изчезналия си възлюбен принцесата.
— И очарователен? — пита Артур при новото си подскачане.
— Най-очарователният от всички принцове, които някога са живели по Седемте земи! Беше омайващ, войнствен…
Тя изведнъж млъква. Но откъде дойде този лукав въпрос и това тънко гласче, което не смее да повярва, че чува отново?
Тогава Селения се обръща и вижда как Артур се показва, с главата надолу, като все по-трудно и по-трудно владее тялото си.
— И какво още? — пита той в движение, очарован от толкова много комплименти.
Лицето на Селения моментално пламва от гняв. Истинска млековарка, готова да запищи. Но това изражение не е само от яд, а малко и от срам, че е разкрила за толкова кратко време всичките си чувства. Челюстта й така се е схванала от ярост, че не съумява да изрече обидите, които напират в устата й.
— Несравним измамник! — най-после успява да изкрещи тя, толкова силно, че той отново застава с главата нагоре.
Артур пак изчезва, а Селения се приближава до ръба, за да разкрие свръх измамата. Момчето отскача върху една огромна паяжина, опъната малко по-долу, оплетена от единия до другия край на пропастта. Значи падането му не е било рисковано и появяването му е съвсем като в театър. Но Селения не харесва пиесата и този новоизлюпен подражател на хитреца Скапен1 ще си плати за номерата! Тя измъква меча си и изчаква Артур да се покаже, за да му изплюе отровата си.
— Ти си най-подлият мошеник, когото познавам! — изсъсква тя между два удара с меча, които момчето избягва на косъм. — Ще видиш какво значи да си играеш с чувствата на една принцеса!
— Селения, ако всички, които те обичат, трябва да умират, за да ти го докажат, ти никога няма да си намериш съпруг! — отвръща напълно разумно Артур.
— Прав е! — приглася Бетамеш, винаги готов да я подразни.
Селения се обръща и с един замах на меча отсича трите щръкнали косъма върху главата на Бетамеш.
— Ти си негов съучастник от самото начало! Неверен брат! Питам се дали изобщо си ми брат! — все така гневно вика Селения.
И ето че двамата започват пак да се препират, а това силно разсмива Артур, който лека-полека овладява подскоците и всеки път се показва във все по-добър вид.
Паяжината е много устойчива, но отстрани се вижда една нишка, която леко се опъва при всеки подскок. Тези слаби трептения на равни интервали преминават по нишката и ако я проследиш, стигаш до стените на нещо като кухина. Нишката се губи в мрака на една пещера, много по-гъст от мрака на пропастта, а и много по-тревожен. Но любопитството е по-силно от тревогата, не можеш да се сдържиш да не навлезеш в тази влажна пещера, да проникнеш в мрака и да не проследиш нишката, която трепти и сигурно води нанякъде.
След известно време две точки се очертават в тъмнината. Две очи. Червени. Налети с кръв.
Това не пречи на Артур да се смее от сърце… Заплахата е много далеч.
— Хайде, Селения! Прости ми! — подхвърля той при един нов отскок. — Знаех, че има паяжина, но те изслушах докрай! Тази паяжина ми донесе късмет!
Селения не е склонна да участва в игри, още по-малко да води разговор. Желанието й клони по-скоро към един хубав бой, за да накаже този нахалник.
Но наказанието идва само — въпреки късмета си Артур се оплита в мрежата на паяка. Край на подскоците! Кракът на момчето се е омотал в нишките на паяжината.
Трептенията се променят и това ново послание стига по дългата нишка до пещерата. Двете червени очи, които живеят там, като че ли харесват новината и паякът запълзява навън, докато не излиза от мрака.
Когато си само два милиметра висок, виждаш нещата под друг ъгъл и онова, което някога ти се е струвало едно симпатично паяче, сега се превръща в истински танк с осем крака, космат като мамут. А като се вземе под внимание тропотът, който вдига всеки път, когато мести някой крак, лесно може да се разбере, че този паяк не идва, за да те погъделичка. Той разтегля паст, като показва острите си зъби и пуска лиги навсякъде. На паешки език това се нарича усмивка. Едрите челюсти се раздвижват и поглъщат постепенно нишката, докато звярът бавно пристъпва към паяжината си.
Глава 10
Артур полага големи усилия да се освободи от този капан, но лепкавото вещество по нишките не улеснява положението. И момчето все повече се заплита.
— Селения, целият съм омотан! — извиква Артур достатъчно силно, за да го чуят на пътя.
— Ами стой си там! Да се научиш да се държиш! — отвръща Селения, предоволна, че най-сетне ще си отмъсти. — Ще имаш достатъчно време да си помислиш какво направи!