Натъжена и замислена, Таис отиде в ателието. Клеофрад я чакаше пред глинения модел. През последните дни ваятелят почна да се бави със завършването на работата, рано я освобождаваше или изведнъж спираше, забравил модела си, и се замисляше за нещо съвсем друго. И днес той не й направи обичайния нетърпелив знак да се качи на куба от тежко дърво, а я спря с простряна ръка.
— Кажи, обичаш ли парите, атинянке? — строго и със стеснителност попита Клеофрад.
— Защо ми задавате този въпрос? — учуди се натъжена Таис.
— Не бързай, аз не умея да говоря, умея само да работя с ръце.
— Не само с ръце, но е глава и сърце — възрази Таис — и затова кажи, защо отвори дума за пари?
— Ами ти си богата като Фрина, но Фрина е била лудешки разточителна, докато ти при своето охолство и положение на жена на първия военачалник при Александър живееш скромно.
— Сега говориш по-разбрано. — Тя с облекчение въздъхна. — Ето моя отговор: парите не са цел, а възможност. Ако гледаш на тях като на сила, която дава разни възможности, ти ще цениш парите, но те не Ще те заробят. Затова аз презирам скъперниците, ала не по-малко ме отвращава просташкото прахосване. В парите има много човешки труд и ако ги пилееш, е все едно да хвърляш хляб. Ще предизвикаш гнева на боговете, а себе си ще опустошиш, ще умреш, както казва Лизип.
Клеофрад я слушаше навъсено и изведнъж се реши:
— Ще ти кажа. Намислил съм да отлея статуята от сребро, но не съм събрал достатъчно, а нямам време да чакам, докато насъбера още. През хекатонбейон ще навърша шестдесет години!
— Защо искаш да употребиш толкова скъп метал?
— Мога да ти отговоря като младеж: нима ти не заслужаваш? Друго ще ти кажа — това е най-доброто произведение в живота ми и най-добрият модел. Би се осъществила мечтата ми да завърша достойно жизнения си път! От Лизип ли да искам? И без това много нещо му дължа. Освен това този творец на атлети и конници признава само бронза и дори — страх ме е да кажа — използува телмеска сплав15.
— Колко сребро ти трябва?
— Аз не употребявам чисто сребро, а в сплав с четиринадесет части червена кипърска мед. Такова сребро не избива на петна, не помътнява, както казваме ние, от прашна роса, запазва политурата си както тъмният египетски камък. За отливката ми трябват дванадесет таланта чисто сребро, а пък съм събрал малко повече от четири и половина. Грамаден недостиг!
— Трябва да добавим още седем и половина таланта, така ли? Добре, утре ще наредя да ги съберат, а в други ден ще изпратя за всеки случай осем.
Клеофрад замря. Дълго гледа своя модел, после обгърна с длани главата й и я целуна по челото.
— Ти не знаеш цената на своето благодеяние. Това не е само извънредно голямо богатство, то е… Ще разбереш след хекатонбейон. След отливането, когато започне гравирането, ще се наложи още да позираш. Гравирането е почти най-важната работа за ваятеля, но бърза — завърши той с обичайния си отсечено делови тон. — И аз лично много бързам.
Таис не разбра смисъла на последните думи на Клеофрад. Атинският скулптор и Ехефил завършиха почти едновременно своята работа, младият йониец — десет дена по-рано. Клеофрад покани Таис и Ерис да дойдат по-късно в дома на Лизип да прекарат края на нощта до утрото. Дойдоха няколко приятели да ги съпровождат, за да не им се случи нещо толкова късно. Късната половина на луната ярко осветяваше светлосивите излъскани камъни на улицата и им придаваше синкав оттенък на небесната пътека между тъмните стени и шумолещите листа на градината.
На вратата ги посрещнаха Ехефил и Клеофрад в празнични светли дрехи. Те сложиха на своите модели венци от ароматни жълти цветя, които слабо проблясваха на луната сякаш със собствена светлина. Всеки хвана своя модел за ръка и го поведе със себе си в тъмнината на неосветения дом, като оставиха придружителите им в градината. Пред входа на обляната с лунна светлина веранда, чиито завеси бяха дръпнати изцяло, Клеофрад накара Таис да затвори очи. Придържайки я за рамената, той настани на подходящо място атинянката и й позволи да гледа. Така постъпи и Ехефил с Ерис.
Пред тях, застанала на пръстите си на единия си крак и отметнала другия назад в лека стъпка на бяг, се възправяше от поресто като пяна сребро гола Афродита Анадиомена, с тялото и главата на Таис. Вдигнатото лице, протегнатите към небето ръце изразяваха едновременно полет към висините и гальовна, пълна с любов прегръдка към целия свят.