Втората беше по-скъпа — артистично размазан портрет на възрастна жена с побеляла коса. Около врата й беше преметната голяма кожена яка. Досетих се, че това е въпросната мис Роуз, оставила на покойната малкото наследство, което й дало възможност да отвори магазинчето.
Третата снимка беше много стара, избледняла и пожълтяла от времето млада двойка, мъж и жена, облечени в старомодни дрехи, стояха хванати под ръка. Мъжът имаше цвете в петлицата на ревера си. От цялата поза лъхаше някаква отминала тържественост.
— Вероятно сватбената им снимка — каза Поаро. — Погледни, Хейстингс, нали ти казах, че е била красива жена?
Той беше прав. Никакви старомодни прически и смешни дрехи не бяха могли да скрият красотата на момичето от снимката, неговите чисти и одухотворени черти. Взрях се в другата фигура на фотографията. Беше почти невъзможно да се разпознае в този млад мъж с военна осанка сегашния оръфан Ашър.
Пред очите ми изплуваха пияният, злобен старец и измореното, отрудено лице на старата жена и ме полазиха студени тръпки при мисълта за безпощадността на времето.
Една стълба водеше от всекидневната нагоре към другите две стаи. Първата беше празна и необзаведена, а втората явно беше спалнята на убитата. Заварихме я в състоянието, в което полицията я беше оставила след претърсването. Две стари одеяла върху леглото; малка купчинка добре закърпено бельо в едно чекмедже: готварски рецепти в друго; евтина книжка, озаглавена „Зеленият оазис“; чифт нови чорапи, трогателни с евтиния си блясък; две порцеланови украшения — един доста очукан овчар от дрезденски порцелан и куче на жълти и сини петна; черен дъждобран и вълнен пуловер, окачени на закачалки — това е притежавала на този свят покойната Алис Ашър.
Ако е имало някакви лични документи, то полицията ги беше прибрала.
— Pauvre femme! — промърмори Поаро. — Хайде, Хейстингс, няма какво да правим тук.
Когато отново се озовахме на улицата, той се поколеба малко, после мина на отсрещния тротоар.
Точно срещу дюкянчето на мисис Ашър имаше една зарзаватчийница от тези, чиято стока е повече вън, отколкото вътре.
Поаро ме инструктира тихо, после влезе в магазина. Аз изчаках няколко минути и го последвах. Той водеше преговори за една маруля, а аз от своя страна купих един фунт ягоди. Поаро разговаряше оживено с пълната дама, която го обслужваше.
— Нали точно срещу вас е станало това убийство? Ужасна история! Какви ли страшни преживявания ви е причинило!
На пълната дама явно й беше омръзнало да говори за убийството. Сигурно целия ден това беше правила. Тя само забеляза:
— Няма да е зле, ако тази любопитна паплач разчисти пътя. Какво толкова има за гледане, не мога да разбера?
— А снощи сигурно всичко е било иначе — каза Поаро. — Може би сте видели убиеца, като е влизал в магазинчето. Един висок, рус мъж с брада, нали? Чух, че бил руснак.
— Какво? — тя вдигна рязко глава. — Руснак ли е бил, казвате?
— Разбрах, че полицията го арестувала.
— Кой би помислил! — жената се оживи и разприказва. — Чужденец значи!
— Mais oui. Помислих си, дали не сте го забелязали снощи?
— Ами аз всъщност нямам физическата възможност да гледам наоколо. Вечерта е най-напрегнатото ни време, защото доста хора минават оттук на път за в къщи. Висок, рус мъж с брада? Не, не мога да кажа, че съм видяла такъв човек наоколо.
Тук аз вмъкнах своята реплика:
— Извинете, господине — казах на Поаро. — Струва ми се, че грешно сте осведомен. На мене ми казаха, че е бил нисък, тъмен мъж.
Избухна разгорещен спор, в който взеха участие пълната дама, кльошавият й съпруг и някакво прегракнало чираче. Били забелязани не по-малко от четирима ниски, тъмни мъже, а прегракналото чираче видяло и един висок, рус човек.
— Само че нямаше никаква брада — добави то със съжаление.
Най-после, с покупките в ръце, напуснахме магазина, без да си направим труда да коригираме лъжите си.
— И за какво беше цялата тази работа, Поаро? — попитах аз малко укорително.
— Parbleu15, исках да преценя какъв е шансът за един чужденец да влезе незабелязан в отсрещния магазин.
— Не можеше ли просто да попиташ, без да съчиняваш толкова лъжи?
— Не, mon ami. Ако бях „просто попитал“, както казваш, не бих поучил отговор на нито един от въпросите си. Ти самият си англичанин, Хейстингс, но все пак виждам, че не знаеш как реагират англичаните на пряко зададен въпрос. Те неминуемо стават подозрителни и резултатът е, че млъкват. Ако аз бях помолил тези хора да ми дадат нужните сведения, те щяха да се затворят в себе си като стриди. А така, като правя някакво нелепо и неуместно изявление, на което ти започваш да противоречиш, езиците им моментално се развързват. Освен това научихме, че именно по него време те са най-заети, което ще рече, че всеки е погълнат от собствената си работа и че доста хора минават тогава по улицата. Нашият убиец добре е подбрал времето си, Хейстингс.