— Е, кой е този човек? Добър ли е? — гласът на мама беше изпълнен със съмнение.
— Мамо. Не искам да мисля за това. Ще се депресирам, а знаеш, че предпочитам да показвам на света безстрашно и щастливо лице.
— Припомни ми защо си там, ако не е заради гайдата?
Знаеше много добре, но искаше аз да го кажа. Ха. Двойно ха. Нула шанс.
— Използвай майчината си интуиция. Ей. Май открих мястото. Трябва да вървя.
— Обади ми се — каза мама. По-късно. Когато не си толкова сладкодумен.
Паркирах пред „Музикалната школа на Евънс-Браун“ Бях започнал да си мисля, че даването на имена с тире на разни места е традиция в този град.
— Добре. Да ти звънна ли, когато стана на трийсет?
— Млъквай. — Гласът на мама беше станал гальовен и за миг ме връхлетя разтърсващо, почти детинско чувство на носталгия по дома. — Липсваш ни. Пази се. И ми се обади по-късно. Не е нужно да чакаш до трийсет години.
Съгласих се и затворих телефона. Извадих калъфа на гайдата си и се запътих към музикалния магазин. Въпреки неприятния зеленикав цвят отвън (като в болница), вътре беше уютно и приканващо, с тъмнокафяв килим и златистокафява облицовка по стените, на които бяха окачени множество китари. Възрастен мъж, който изглеждаше така, сякаш бе преживял доста неща през 60-те и още не се бе съвзел оттогава, четеше списание „Ролинг Стоун“ зад щанда. Когато погледна към мен, видях, че сивата му коса се спуска на гърба му в дълга плитка.
— Идвам за урока — казах аз.
Той погледна към нещо на щанда; докато го правеше, имах време да проуча татуировките по ръцете му — най-голямата беше цитат от една от по-радикалните песни на Джон Ленън.
— Колко е часът? — попита мъжът.
Показах му часовника на ръката си. Той присви очи, като видя част от изписаните думи по нея.
— Три часът? Дошъл си навреме.
Погледнах към часовника на стената зад него, заобиколен от флайъри и пощенски картички. Оставаха две минути до три. Малко се подразних, че не оцени по-възторжено точността ми, все пак бях ученик, а това не е много характерно за тийнейджърите.
— Нагоре по стълбите. — Старото хипи посочи към задната част на магазина. — Потърси в някоя стая Бил. Не можеш да сбъркаш, той е единственият преподавател тук.
— Благодаря, друже — казах аз, а хипито ми се усмихна. Тръгнах по скърцащите, покрити с килим стълби към втория етаж; там беше по-горещо, отколкото сигурно е в ада, и миришеше на пот и нерви. В тъмния тесен коридор имаше три врати и Бил се намираше зад номер две. Бутнах вратата, за да я отворя по-широко; стаята беше облицована с плочки, а старите дървени столове изглеждаха така, сякаш бебета тигри си бяха острили ноктите по тях години наред. На един от тях седеше човек със сивкавокестенява коса; ужасно много приличаше на Джордж Клуни. Мислех да му го кажа, но после реших, че ще бъде прекалено.
— Hola. Аз съм Джеймс.
Той не се изправи, но се усмихна достатъчно приятелски, пое ръката ми и я стисна здраво, а после посочи към стола срещу себе си.
— Аз съм Бил. Какво ще кажеш да извадиш гайдата си и да ми изпълниш нещо, за да преценя на какво ниво си? Освен ако не си нервен — можем да поговорим първо, но ако се отпуснем в разговори, половин час ще бъде крайно недостатъчен за урок.
Пуснах калъфа на земята и приклекнах до него, за да отворя закопчалките.
— Не, няма нужда. Свиренето ми звучи добре. — Докато вадех гайдуницата, която използвах за репетиции, и надувах меха10, поглеждах от време на време към Бил. Той беше извил леко главата си на една страна и четеше налепените по калъфа ми стикери: „Пази се, когато си край дракони“, „Защото си хрупкав и вкусен с кетчуп“, и други детински глупости. Хвърлих му още един поглед. Гайдуницата му беше поставена близо до стола му — лъскава, блестяща и чиста; моята беше захабена, с многоцветни ярки лепенки, покриващи отчасти дупките й, за да звучи по-добре. Раменете му бяха изпънати и равни; едно от моите винаги беше леко по-високо от другото от прекалено честото свирене. Калъфът му изглеждаше почти нов; моят беше като минал няколко пъти през ада. Започна да ми просветва, че това ще бъде чиста загуба на време, особено след като видях как очите му се разшириха при вида на учебната ми гайдуница.
Прибрах инструмента обратно в калъфа. Скромната т.нар. учебна гайда е простичка пластмасова версия на истинските гайди и най-голямата й добродетел е, че е стократно по-тиха — така имаше сто пъти по-малка вероятност да оглушееш, докато репетираш в тясно помещение. А и е дяволски по-лесно да се свири на нея чисто физически — няма го цялото това напъване-духане-изкарване-на-целия-въздух-от-дробовете. Освен това звучеше като умираща гъска; за зашеметяващо впечатление ти трябва истинска гайда. Така че се протегнах за втори път към калъфа си.
10
Гайдата има гайдуница, ручило, духало, главини (в които се наместват гайдуницата, ручилото и духалото) и мях. Гайдуницата е най-важната част. Представлява свирка с осем пръстови дупки, седем от които са на предната страна, а осмата е на задната. На горния край на гайдуницата се поставя пискунът. Той представлява цилиндрична дървена тръбичка, запушена в горния край, тялото на която е прорязано така, че се образува езиче (единична пластинка). Пискунът се втиква в горния край на гайдуницата до 3/4 от дължината си. Ручилото се състои от три части, които са съединени посредством тънки съединителни шийки. За разлика от гайдуницата ручилото издава само тон, който непрекъснато приглася на мелодията и придава на гайдата специфична звучност. Запасът от въздух в меха се поддържа чрез духане през нарочна тръба (духало). Насочването на въздушната струя към гайдуницата и ручилото става чрез натиск върху меха от мишницата. — Б.пр.