— Ами границата? — не мирясвам аз. — Границата бяхте ли пресекли?
— Хай да се не види макар — че точно тогаз граница имаше ли? — говори глупости тя. — Чичо ти Иван викаше: вдигнали са я старата, ама новата още не са я сложили. Него, бако Иван питай.
Веднъж да е било. Той отлага каскета си, трие червената ивица, пресичаща челото му, и сумти:
— Абе, Митко, и друг път съм ти казвал: в онуй време министрите не знаеха къде са границите, че ние ли?! Инак старата я помня. Тъдява някъде станувахме нея вечер, ама едно ли ми беше на главата, че да се озъртам. А гроба на брата Спиро не съм забравил. Ей сега да ида — ще го намеря…
И чичо Иван почва да разправя каква крива круша имало край пътя, как нивата на юг от нея надве-натри била орана и прочие дивотии. Усеща, че не съм доволен и троснато завършва:
— Това от мен. Не ти ли харесва, пиши на великите сили — по-вярно да ти кажат къде си се родил. Те тогава крояха, но ни бяха тропосали, ни тегелите теглили. И до днес по тия земи все някой го стяга дрехата — кой под мишницата, кой в чатала, пък мен шапката ме е стегнала напоследък…
И той пак нахлупва възтесничкия каскет на челото си.
То аслъ, ако слушаш какво се говори по света, излиза, че великите сили по̀ ги знаят нашите балкански работи от нас самите. Може пък и за мен, Димитър Попов, да е записано нейде — в Гърция ли съм роден или в България…
Да, така се водя по паспорт сега, Димитър Попов, макар че… макар че доста ми се случи да походя и много неща да сменям. Къщи съм сменял, работа съм сменял, жени съм сменял, имена също съм сменял, само себе си не съм сменял. Какъвто съм, такъв съм си бил, ама хайде да не се отплесвам — нали за раждането ми беше думата.
В Гърция ли, в България ли — не е ясно, ясно е, че в междината между тях е било някъде, на пътя са ми хвърлили пъпа и иди не вярвай после на поличби. На път съм се родил и по пътища остарях, но да знаеш, че на път по-бавно се старее. Заседиш ли се на едно място, оклюмва ти гребенът и старостта лесно те намира. Можеш ли да ми дадеш годините? Никога! Само дето кръщелното ме издава.
Същото това кръщелно е от Неврокоп, там на първо време взели дъх роднините, там са ме и кръстили. Като тръгнах в първо отделение, така и записаха в училищния тефтер — че в Неврокоп съм раждан, но тоя град аз не го помня като дете. Изкарали нашите една зима в него, не им уйдисало, вдигнали се — че тук, че там, най-сетне в Татар Пазарджик запрели. Как може да не си ходил в Пазарджик? Не е малък град, много богатство тече през него, защото сред плодни поля е разположен, на левия бряг на Марица. Селата наоколо от пиле мляко раждат, пращят от ймане, голям пазар става в града и стоката с кола се продава. Това добре, но още по-добре беше, че общинска земя имало накрай града, без пари я дали на бежанци като нас и цяла махала станала — Маджирската, преселническата махала.
Кал и кирпич се виждаха в началото, сиромашия и угрижени хора, защото всички почваха на празно място. Но в Пазарджик съвсем мюхлюз1 трябва да си, та да не си намериш хляба. Работа колко щеш. И макар сама, с пеленаче на ръце, майка ми кретала покрай баба, чичовците и стринките.
Конопищата бяха опрели досами къщите. Много коноп гледаха тогава хората, защото и конопена фабрика имаше в града. Ама това растение иска бъхтане. Да не мислиш, че от полето направо във фабриката го карат? Не. Като насечем стеблата, най-напред се топят във вода. Връзват се на гръсти и с коли ги карат ту до Тополница, ту на друга една рекичка наблизо, Гомнянка й викаха, ама водата й беше чиста. Рибки се въдеха в нея, тънки едни такива — виолчета. Баба Ана вареше чорба от тях. Като се накисне хубаво конопът, вадят го, сушат го и тогава почва яката работа. Мъненето. С един дървен станок бият, бият — докато опадат клечките и остане влакното.
Кълчища, ако си представиш, на повесма, на повесма.
Ей така съм ги запомнил нашите — коноп да мънят. Не че и друга работа не вършеха, но в главата ми са останали черни от прах като цигани, превили гръб, блъскат с тежката мънилка, докато дъх не им остане. Аз нали бях сираче, наглеждаха ме, галеха ме, ама за работа не ме жалеха. И щом събрах сили — мънех. Я ми пипни мускула! Още можеш да си счупиш пръстите. Не е само от конопа, да речеш, но най-напред там заякнах. И после никоя работа не ми се видя усилна. Само да не помислиш, че мра за тежка работа. Няма такова нещо. Човек знае и две, и двеста. Дручко е да ядеш на хляба мекото.