Ей така се запознах с Михалис. Тръгнахме си тогава заедно, заприказвахме се.
— Михо ли ти викат? — питам го по едно време.
— Михалис — отвръща той.
— Че какво е таквоз име? — любопитствам аз. — Михаил знам, Михо, Мишо, ама Михалис…
— Гръцко — обяснява момчето.
— Че как тъй гръцко?
— Защото съм грък! Истински! — натъртено каза той и цял се изчерви.
Хай да се не види, такова нещо не бях очаквал. И той като мене гълъби гледа, и той като мене бос и с дрипава риза, на едни години се оказахме, на приказка си допаднахме, смел ми се види и хитър, ама не щеш ли — грък да се случи. Веднага се сетих за Савчо и някогашното си ядосване. Сетих се и за нашите, дето от гръцко бяха бягали и от гърци — патили. Пък аз тук на грък да налетя. Обаче мълча, след ония думи на Михалис, че бил истински грък, нищо не казвам, той също мълчи, крачим двамата един до друг замислени, гадаем си един на друг тайните мисли, докато стигнахме пресечката до Тракийския хан.
— Аз съм натам — кимна Михалис към едната улица. — Отказа ли се?
— А, не — викам. — Защо ще се отказвам? — Беше ме поканил да видя гълъбарника му.
— Стори ми се — казва той, — май се сепна, като чу, че съм грък.
Право, куме, та в очи. Засрамих се малко, че ме е усетил, и послъгах:
— Няма такова нещо! Все едно ми е грък ли си, арменец ли си.
А Михалис ми хвърли един бърз поглед отстрани — не разбрах недоверчив ли беше, или повече на благодарност, защото и него го бяха дразнили такива като Савчо. И спряхме да говорим за това. Какво да чоплим? Какво да делим с Михалис?
Пък гълъбарникът му направо ми взе ума. Аптека. Хранилките му хранилки, поилките — поилки, чистота, дървенията боядисана и самите гълъби — един път! Хваля го, а той ми разправя колко време дебнал кьосавия. Заклел се бил да му отмъсти, защото и негови гълъби прибарал. Засякъл снощи крадеца, като се появил из махалата, проследил го къде влиза и сутринта всичко разказал на Гаваза. Пуснал го Гаваза да върви напред по пазара — съгледвач един вид, не случайно, значи, оная тайфа цъфна изведнъж. Опасен човек! — викам си наум. Чакал, дебнал, клопка заложил… Аз да знаех кой ми е откраднал гълъби, не можех изтрая — веднага щях да ида да го уловя за гушата. И на свой ред се оплаквам от баба Ана.
Плесна с ръце Михалис — имаше такъв обичай, като се учуди, влиза в клетката, най-хубав чифт подбира, качулати, и ми ги тика в пазвата:
— Не се отчайвай — казва. — Тия стават за дамазлък.2
Натиснах се да платя — отказва, пак напирам с гологаните си — той пак отказва, смее се, но изведнъж предложи:
— Добре, дай два лева. Толкоз им е цената.
Пари не бяха два лева. Ама Михалис повече не ще.
— И ти ще ми продадеш нещо за два лева — предлага.
Брей, хитър човек! Хем да не ме докачи, че подарък ми прави — нали още малко се познавахме, хем ме връзва за услуга някаква в бъдеще. И аз кандисах. Взех качулатите.
II
Много ни сближиха гълъбите с Михалис. Вдигахме заедно ятата, прибирахме ги, гледахме ги, по едно време въздушна поща си устроихме. Обучили бяхме един „куриер“ да прелита от дом до дом. Що време похабихме с тоя гълъб, що двойки навъртях аз в тефтерчето! Не че имахме кой знае какво да си съобщаваме, ама куриерът така ли да стои в клетката? Тъкмо сме се разделили с Михалис, седна аз уж да уча и ето ти го — приплеска гълъбът с криле на джама. На крачето му, в тенекиена капсулка, приятелят сложил писмо: „Мите, нарових хубави червеи. Вземи въдицата да ходим на Марица. И за мен една кукичка донеси.“ Как да не отговориш на такава блага покана. „Идвам, Михо — пиша веднага. — За кукичка нямай грижа.“ И преди още гълъбът да се върне, аз съм отърчал у Михалис.
Като си спомням онова време, си мисля, че белята и тайната най-много привързват хората. И двамата си падахме беладжии. Чудехме се що да сторим. Правеше ни се нещо, действаше ни се, всичко все недостатъчно ни се виждаше, че да седнем на задниците си и се умирим. Искаше ни се да покажем, че сме по̀ така, голяма работа, и не толкова пред околните да се покажем, ами пред себе си. Вярно е, че бяхме в луди години — младоци. Тесен беше за нас прашният летен свят на Пазарджик, ама не знаехме с какво свястно нещо да се заловим и на щуротии го удряхме.
Но само в нашата възраст ли беше работата и само ние ли бяхме такива? Обиколих уж широк свят сетне — от Егейските острови чак отвъд румънските Карпати и от Хърватско до Анадола. Младоци ли си остават до гроб хората по тия земи? Защо повечето не знаят къде да си дянат силата? Тя ли е много, или просторът — малък. Накъдето се обърнат — все един на друг си пречат, все нещо ги стяга около врата. А от сдържана сила мозъкът кипва и кръвта се отравя. И ако нашето с Михалис бяха момчешки бели и поразии, дъртите, особено една лудост като ги събере, до грях я докарват и ужасии, до кървища и горки сълзи…