След като завърши тези приготовления, ловецът натроши във водата два морски сухара, добави пемикан — сушено месо на прах — сол, чер пипер и чушле, после разстла жарта и постави върху нея бутче от антилопа, а под топлата пепел зарови десетина картофа.
— Чудесно — каза той с доволен вид, — след един час вечерята ще бъде готова, без да е нужно да се занимавам повече с нея.
Наближаваше осем часа вечерта. Вятърът бе утихнал, в горските дебри се чуваха джавкането на койотите3, излезли на лов, и хрипкавото мяукане на ягуарите, отиващи на водопой. Ловецът стана, разстла на земята едно одеяло, пръсна върху него няколко царевични зърна, после на два пъти подсвирна особено.
Почти веднага се чу бърз галоп и се появи един великолепен прериен мустанг, чер като нощта, с изящни нозе, широки гърди, малка глава, на която блестяха две големи искрящи очи. Разтваряйки храстите с гърди, той се спря така, че почти докосваше ловеца, на чието рамо сложи главата си, и го заблиза с тихо цвилене, изразяващо удоволствие и обич. Няколко минути се разменяха ласки между човека и животното, които изглежда се разбираха отлично. Конят беше напълно оседлан, само стремената бяха вдигнати, а зъбалецът беше издърпан и окачен за дръжката на седлото, за да може да яде съвсем свободно.
— Отде идеш, Негро? — каза господарят му, милвайки го нежно. — Защо не дойде по-рано? Пустинята е опасна в този нощен час, дивите зверове са излезли на лов. Изяж дажбата си, утре денят ще бъде труден. Спи ми се, уморен съм, пази добре и преди всичко не се отделяй от защитния огън.
Конят дари господаря си с една последна ласка и кротко захрупа. Ловецът се върна на мястото си, прозявайки се, облегна се на едно акажу, опъна крака към огъня и след като се увери, че всичко е наред, затвори очи, шепнейки:
— Имам два часа за спане, дотогава той няма да дойде.
Почти веднага заспа. Така изтече близо половин час. Вече нямаше ни най-малък полъх на вятър. Над пустинята тегнеше дълбока тишина. Внезапно Негро спря да яде и наостри уши. Безследни отвори очи, но без да помръдне. Конят бе започнал отново да хрупа дажбата си. Ловецът пак затвори очи.
Почти веднага и без да се чуе и най-малък шум, една „реата“4 от сплетена кожа се разви бавно от края на един дебел клон на акажуто и се спусна крайно предпазливо.
Ако ловецът не спеше, щеше да забележи най-много на два метра от защитния си огън тази реата, висяща точно пред него.
След миг се появи черен силует на човек, възседнал клона, за който беше вързана реатата.
Този човек като че се поколеба няколко секунди; внезапно взе решение, захапа дълга кама, после, хващайки реатата с две ръце, се спусна с шеметна бързина. Безследни продължаваше да спи. Щом докосна земята, непознатият взе камата с дясната си ръка и с тигров скок се хвърли върху ловеца.
Но той вече се бе изправил пред врага, сграбчи във въздуха камата, която убиецът размахваше над главата му, изтръгна я от ръката му, повали го на земята и притисна силно с коляно гърдите му, като същевременно допря собствената му кама до гърлото му и каза с насмешлив глас:
— С какъв дяволски занаят се занимавате, майстор Петерман? По какъв странен път ходите, за да навестите приятелите си, и какви поздрави им носите?
Този субект, когото Безследни бе нарекъл с името Петерман и който се бе появил внезапно по такъв необикновен начин, беше нещо невъзможно, нелогично, марионетка, палячо, нехранимайко от Нюрнберг; той имаше малка глава, кръгла като ябълка, със сиви и разноцветни очи, без чело, с изпъкнали скули, нос, извит над разтегната до ушите уста, заострена брадичка, повдиганата към носа, нямаше брада, само няколко мръсножълтеникави косъма, които стигаха до веждите, торсът му беше къс, краката и ръцете, несъразмерно дълги, при вървеж му придаваха вид на огромен дългокрак паяк, вдигнал се на задните си лапи. Усмихнатото му лице изразяваше лукаво добродушие, но когато го обземеше силно вълнение, тази маска падаше внезапно и тогава чертите му придобиваха ужасно злодейски израз.
Най-страшните бандити на саваните се плашеха от този човек заради вродената му злост, заради жестокостта и коварството му; той беше мерзавец, който не се боеше ни от Бога, ни от закона, и всички трепереха от него. Говореше се, че бил родом от Щетин, главен град на Померания в Прусия, където извършил такива ужасни престъпления, че бил осъден в родината си на доживотен затвор. Как е успял да избяга и да се прехвърли в Америка, никой не знаеше! Но едно беше сигурно: че след като прекарал само няколко месеца във Вашингтон, бил принуден да се укрие в пустинята, за да не бъде линчуван. Бяха му прикачили прякора Койота; никога едно име не е подхождало толкова, защото той беше хиена, чудовище.