Първата грижа на пристигналите беше да разседлаят конете си и да ги разтриват енергично в продължение на почти десет минути. Клетите животни изпускаха пара и се задъхваха от умора. Когато задишаха по-леко и запръхтяха с протегнати шии и щръкнали уши, пътниците им дадоха зоб, върху който те веднага се нахвърлиха с радост.
Тогава ездачите насядаха около огъня на бизонски черепи, които Безследни бе приготвил нарочно за тази цел, за да им служат за седалки.
— Закъсняхте с повече от един час, господин полковник — каза ловецът на тоя от тримата странници, който изглеждате не началник на другите, а най-издигнат в обществената йерархия. — Да не би да ви се е случило нещо неприятно по пътя?
— Да, нападнаха ни внезапно седмина-осмина разбойници, които неочаквано ни препречиха пътя, но нашият приятел Синият облак ни отърва от тези нехранимайковци без кръвопролитие.
— Метисите са кучета — каза индианският вожд презрително, — Синият облак е сахем5 сред своя народ.
— Да, да, като са ви видели — каза през смях ловецът, — сигурно са били неприятно изненадани.
— Команчите са господари на пустинята — изрече вождът гордо. — Кой би посмял да им се възпротиви?
— Право казвате, вожде, но става късно и навярно сте много гладни, да не чакаме повече — каза Безследни.
И се обърна към третия пътник, който веднага след разтриването на конете се бе заловил да построи хакал6.
— Хей, Сиди-Муле, още ли не си завършил постройката си? — каза му ловецът.
— Завършена е — извика този, който бе наречен Сиди-Муле.
И като прибра в ножницата дългата сабя, която му бе служила за сечене на клоните, използвани за строежа на хакала, каза на офицера:
— Господин полковник, вашата спалня е готова да ви приеме, когато пожелаете да се оттеглите.
— Благодаря, стари приятелю — отвърна офицерът. — Седни до мен, няма да бъдем за пръв път един до друг; нали не си забравил нашите походи в Африка?
— Пази, Боже, да забравя, господин полковник, оттогава вие се издигнахте по чин, ала това е все още недостатъчно, вие би трябвало…
— Хайде, хайде, и така сме си добре, яж си супата, дърти мърморко.
Войникът прихна да се смее, настани се на един бизонски череп и не обели нито дума повече.
Вечерята започна веднага с увлечение и апетит.
Ще се възползваме от настървението, с което нашите герои лапат бутчето от антилопа, за да ги представим на читателите.
Синият облак беше пръв „сагамор“7 на племето на Червения бизон, едно от най-важните и най-войнствените от славния народ на команчите. Синият облак беше висок на ръст, с мощно телосложение, чертите му бяха красиви, черните му като смола очи светеха от ум и чувствителност.
Този вожд, много прочут в прериите, навярно беше стар — по думите на хора, които го познаваха добре, най-малко на седемдесет и пет години — той имаше лъскави зъби, гъста черна коса като крило на гипает — американския гарван, походката му беше енергична, бърза и лека като на трийсетгодишен, във външността му не се забелязваше никаква следа на старост.
Втората личност, този, когото наричаха полковник, беше млад човек, най-много на трийсет и пет години. Той беше едър, добре сложен, много як, под малко женствената му външност се криеше несломима енергия и воля, извършваше и най-дълга преходи пеша или на кон, без никога да се оплаче от умора. Чертите му бяха много красиви, имаше жълто-червеникава коса, черни очи и вежди, което придаваше на откритото му и добродушно лице нещо странно, което поразяваше и не можеше да се обясни.
Господин граф Луи Кулон дьо Вилие спадаше към стар род от Южна Франция, много членове на който заемат почетно място в летописите на провинцията; в историята на Канада са отбелязани имената на двама офицери от този благороден род.
Третият от пътниците, Сиди-Муле, беше чистокръвен парижанин, роден в центъра на предградието Сент Антоан. Той беше „полково дете“, никога не бе познал нито баща, нито майка и се бе записал доброволец веднага щом бе достигнал наборна възраст; полкът бе станал единственото му семейство. Той беше целият изтъкан от мускули и нерви, много як и най-вече много похватен, всичко му идеше отръки; в момента, когато го изкарваме на сцената, беше около трийсет и пет години. Имаше високо и широко чело, сиви очи, кръгли, живи и святкащи дяволито, изпъкнали скули, широка уста, силно подчертана и издадена напред брадичка, рядка руса коса, гъсти и дълги жълто-червеникави мустаци и брада само под устните, лицето чу беше керемиденочервено, изражението насмешливо и закачливо, но винаги весело и пропито с добродушие. Той беше истински образец на много храбрите, но неподдаващи се на дисциплина войници от дисциплинарните роти в нашите африкански колонии. Крайно небрежното му облекло се състоеше от всички дрехи, носени в тези краища — отчасти на индиански ловец, на ранчеро8 и дори на мексикански войник, всичко това допълнено с меки ботуши в доста добро състояние и червен фес, кривнат на дясното ухо; този фес беше единственото нещо, което бе останало от спахийската му униформа.