Изобщо Сиди-Муле беше войник-чудак, бивш спахия9, хитър като маймуна, инат като магаре, смел като лъв, винаги се усмихваше и пееше, никога не бързаше, нямаше друга грижа освен да живее добре, бе попаднал в тия краища през време на злополучната експедиция в Мексико след не знам каква си скандална афера; действително беше истински екземпляр, много интересен обект за изследване. При слизането си в Санта Крус полковникът бе срещнал случайно Сиди-Муле, който някога му беше подчинен и когото познаваше отдавна; нещастникът почти умираше от глад. Знаейки какво струва, полковникът му бе предложил да го придружава — предложение, което бившият спахия прие на драго сърце, оттогава те не се бяха разделяли; господин Дьо Вилие се радваше на този необикновен другар, чиято непоколебима преданост във всички случаи му беше ценна. Вечерята вървеше към края си, бяха запалили обикновени дълги индиански лули и пури и пиеха отлично кафе, ароматизирано с няколко капки френска ракия.
— Научихте ли нещо, приятелю Безследни? — попита полковникът, палейки пура.
— Откакто се разделихме, господин полковник — отговори ловецът, — много се движих, но нищо не свърших досега. А вие имахте ли по-голям късмет от мен?
— Като начало смятам, че преодолях всички пречки.
— Как?
— Най-напред отидох в Мексико и макар че очаквах мексиканските власти да ме посрещнат враждебно, достатъчно беше да се похваля с връзките си с президента на републиката, за да признаят правата ми напълно без ни най-малко затруднение. Дадоха ми картбланш да си послужа с каквито искам средства, за да встъпя отново във владение на концесията си.
— Но вие сте пожънал истинска победа, господин полковник — каза радостно ловецът. — На какво се дължи според вас тази благосклонност на мексиканското правителство?
— На много причини — отвърна офицерът, — главно на това, че днес моята концесия се намира на територията на Съединените щати и Мексико никак не се интересува от въпроса, правителството на тази страна няма нищо против да направи услуга на един висш френски офицер, без това да му струва нещо, и същевременно да изиграе един лош номер на великата република — Съединените щати, която то мрази.
— Точно така е — каза Безследни, — затова се опасявам, че няма да ви бъде така лесно с правителството във Вашингтон, както с правителството на Мексико.
Полковникът се усмихна и след като два-три пъти смукна дим, за да разпали пурата си, която гаснеше, каза:
— Лъжете се.
— Защо?
— Ще разберете.
— Прощавайте, господин полковник, че ще ви прекъсна — обади се Сиди-Муле.
— Какво има? — попита офицерът.
— От няколко минути ме озадачава нещо като вързоп, който виждам да шава там, под акажуто, и се питам какво ли би могло да бъде.
— Вярно — каза ловецът, пляскайки се по челото, — бях го забравил.
— Какво е то? — запита офицерът.
— Това е цяла история, господин полковник, благодаря на Сиди-Муле, че ми напомни. Добре, че говорехме тихо.
— Нима е човек?
— Да, господин полковник, и при това опасен враг.
— О-хо-хо! Враг ли?
— Този вързоп, както го нарича Сиди-Муле, е чисто и просто най-свирепият бандит на пустинята, за когото несъмнено сте чувал да се говори.
— Как е името му?
— Койота.
— Разбойникът-германец? — възкликна спахията.
— Същият — каза ловецът.
— Наистина съм чувал да се говори за този негодник, че не се бои ни от Бога, ни от закона.
— Добавете, господин полковник — продължи Сиди-Муле, — че и най-свирепите разбойници треперят пред него и го ненавиждат.
— Когато пристигнах тази вечер на мястото, където ми бяхте определил среща, господин полковник — продължи ловецът, — този човек, който се бе скрил между клоните на акажуто, изведнъж се хвърли върху мен и едва не ме уби, не зная по каква причина.
— А аз зная — рече полковникът, клатейки замислено глава, — или поне се сещам. Продължете, Безследни.
— Благодарение на необикновената ми пъргавина, която бандитът не подозирате — поде отново ловецът, — аз успях не само да осуетя нападението му, но и да го хвана, да го завържа, както виждате, и възнамерявах да го пренеса с кърпа на устата и превръзка на очите, за да не вижда, в една от тези порутени къщи, където щях да го оставя да умре, защото не исках да го убивам. Какъвто и злодей да е този човек, противно ми беше да му отнема живота и като чух сигнала ви, аз се спрях, мислейки си, че вие по-добре от мен ще знаете какво трябва да се направи с този негодник. Не зная как го забравих.