Но всичко това не можа да пречупи духа на мистър Слоуп, тъй като той бе окрилен от други надежди. Накрая обаче получи, уви, писмо от своя приятел сър Николас, който му съобщаваше, че деканският пост е бил даден другиму. Трябва да отдадем дължимото на мистър Слоуп: той не падна, сразен от този удар, и не се отдаде на безполезни вопли; не се отчая от живота и не призова всички небесни и подземни богове да прекъснат нишката на неговото съществувание. Просто седна удобно в креслото си, преброи с колко пари разполага за текущите си разходи и колко още остава да получи, обмисли в каква област да насочи бъдещите си усилия и незабавно писа до съпругата на един богат фабрикант на захар от Бейкър Стрийт, която, както му беше добре известно, с голяма готовност приемаше и покровителствуваше млади свещеници евангелисти. В писмото си той заявяваше, че отново е „свободен друмник по широкия свят, който се е убедил, че въздухът на един катедрален град, както и самото естество на катедралните служби са дълбоко чужди на неговия дух“. После прекара още известно време в размисъл как точно да се сбогува с епископа и каква линия на поведение да следва в бъдеще.
Тъй като бе получил официално нареждане да се яви при епископа, мистър Слоуп стана и пристъпи към неговото изпълнение. Позвъни и поръча на лакея да предаде на господаря си, че ако това е удобно на негово преосвещенство, той, мистър Слоуп, е готов да се яви при него. Лакеят, който много добре си даваше сметка, че звездата на мистър Слоуп клони вече към залез, се върна и съобщи, че „негово преосвещенство желае мистър Слоуп да се яви незабавно в кабинета му“. Мистър Слоуп изчака още десетина минути, за да покаже своята независимост, и се запъти към стаята на епископа. В кабинета, както и очакваше, завари, освен доктор Прауди и неговата съпруга.
— Хм, ъ-ъ-ъ, мистър Слоуп, моля ви, седнете — каза епископът в панталони.
— Седнете моля, мистър Слоуп — каза епископът в пола.
— Благодаря, благодаря — отвърна мистър Слоуп, приближи се до камината и се отпусна непринудено в едно от креслата край нея.
— Мистър Слоуп — каза епископът, — наложително е да поговоря откровено с вас по един въпрос, който отдавна вече ме занимава.
— Може ли да попитам дали този въпрос има някаква връзка с мен? — осведоми се мистър Слоуп.
— Да, разбира се… този въпрос съвсем определено има връзка с вас, мистър Слоуп.
— В такъв случай, милорд, ако ми бъде позволено да изкажа подобно желание, бих предпочел да не обсъждам нищо в присъствието на трето лице.
— Не се безпокойте, мистър Слоуп — намеси се мисис Прауди, — няма нищо за обсъждане. Епископът просто иска да ви съобщи своето решение.
— Аз просто искам, мистър Слоуп, да ви съобщя своето решение, няма нужда от никакво обсъждане — каза епископът, повтаряйки думите на жена си.
— Това е нещо, милорд — каза мистър Слоуп, — в което никой от нас не може да бъде предварително сигурен. Аз обаче не съм в състояние да принудя мисис Прауди да напусне стаята, нито пък мога да изляза, след като ваше преосвещенство желае да остана.
— Да, точно такова е желанието на негово преосвещенство — заяви мисис Прауди.
— Мистър Слоуп — започна епископът със сериозен, тържествен глас, — тежко ми е да изказвам порицание на когото и да било. Много ми е тежко да изказвам порицание на един свещеник и особено на един свещеник във вашето положение.
— Защо, в какво съм се провинил, милорд? — дръзко запита мистър Слоуп.
— В какво сте се провинили ли, мистър Слоуп? — възкликна мисис Прауди, като стана права и размаха пред грешника своя всяващ ужас показалец. — Осмелявате се да питате епископа в какво сте се провинили? Нима вашата съвест…
— Мисис Прауди, разберете, моля ви, веднъж завинаги, че нямам намерение да разговарям с вас.
— Не, сър, принуден сте да разговаряте! Нямате друг изход! Как разговаряхте толкова много с онази синьора Нерони? Защо вие, един свещеник, паднахте толкова ниско, че да прекарвате часове наред в обществото на такава жена — омъжена жена, с която едно духовно лице в никакъв случай не би трябвало да поддържа приятелство!