Тогава никой от тях не се насили да направи това, а сега вече беше твърде късно. Ако имаше време, ако беше сама с него, Томико щеше постепенно да създаде резонанс на чувствата между тях, съзвучие в доверието, хармония; но време нямаше, трябваше да си свършат работата. Липсваше и помещение за култивиране на такова велико чувство, те трябваше да го отгледат с помощта на симпатията, съчувствието, на малки стъпки към любовта. Дори само това й даде нови сили, но за него в никакъв случай не беше достатъчно. Забеляза върху сякаш одраното му лице израз на диво възмущение от любопитството им, от нейното съжаление.
— Легни си, раната ти пак се отвори — предложи му тя и той се подчини.
На следната утрин събраха нещата си, разтвориха напрашения хангар и жилищните помещения и се отправиха към другото полукълбо на планета 4470, над червени и зелени континенти, над многобройни примки, над зелени морета. Забелязаха подходящо място на континент Г: степ с площ 20 хиляди квадратни километра от открити за всички ветрове граминиформи. Приземиха се на участък от около 100 километра, където нямаше нито гора, нито отделни дървета или горички. Растителните форми бяха събрани само в големи видове — колонии, никога не се смесваха, освен някои дребни вездесъщи сапрофити и спороносители. Екипажът пулверизира холомелд върху опорните конструкции на кораба и вечерта се заселиха в новия лагер. Ескуана все още спеше, а Порлок беше под седативното действие на инжекцията, но останалите бяха весели.
„Тук може да се диша“ — неуморно повтаряха всички.
Осден стана и неуверено се запъти към отвора на вратата; прегърбен, гледаше в сгъстяващия се мрак към тъмното пространство на люлеещата се трева, която не беше трева. Усещаше слабия сладък мирис на прашеца, не се чуваше нито звук, само мекото широко шумолене на вятъра. Бинтованата му глава се поизправи. Емпатът дълго стоя неподвижно. Мракът настъпи, звездите заблещукаха — светлинки в прозорците на далечния човешки дом. Вятърът беше стихнал, не се чуваше никакъв звук. Той слушаше.
В дългата нощ слушаше и Хаито Томико. Лежеше и се вслушваше в кръвта в артериите и тъмните си вени, в дишането на спящите, в полъха на вятъра, в приближаващите сънища, в безбрежната статика на увеличаващите се звезди, сякаш околният свят бавно умираше, побягнал от адската самота в собствената си стая. Само Ескуана спеше. Порлок лежеше в усмирителна риза, несвързано бърборейки на неразбираемия си език. Олеро и Джени Чонг с мрачни лица играеха на карти. Посвет Ту беше в лазарета, потопена в лечебна вана. Аснанифойл рисуваше Мандалата, Тройната схема на Първоосновите5. Манон и Харфекс седяха заедно с Осден.
Томико смени превръзката на главата му. Гладките му рижи коси — там, където не ги беше обръснала, изглеждаха странно. Сега бяха като посипани със сол. Ръцете й трепереха, докато го превързваше.
Все още никой не беше произнесъл нито дума.
— Как може страхът да се окаже и тук? — попита тя и гласът й прозвуча безжизнено и фалшиво в плашещата тишина.
— Не само дърветата, но и тревата…
— Та нали сме на двадесет хиляди километра от мястото, където бяхме сутринта, чак от другата страна на планетата!
— Всичко е едно цяло — каза Осден. — Една голяма зелена мисъл. Колко време е нужно на мисълта, за да премине от едното полукълбо на мозъка ти до другото?
— Това не мисли. Това не е мислещо същество — произнесе Харфекс безжизнено. — Това е само мрежа от процеси. Клони, епифити, израстъци, корени с възлести съединения между отделните екземпляри — всички би трябвало да притежават способността да предават електрохимически импулси. Така че всъщност не съществуват отделни растения. Дори прашецът е звено от една верига, някакъв вид чувствителност, пренасяна от вятъра над моретата, който свързват континентите. Но това е невъзможно. Цялата биосфера на планетата би трябвало да бъде единна комуникативна мрежа, чувствителна, ирационална, безсмъртна, изолирана…
— Изолирана — изрече Осден. — Това е! Това е страхът. Въпросът не е там, че сме способни да се придвижваме или да разрушаваме. Въпросът е, че нас ни има. Ние сме други. Тук никога не е имало други.
— Прав си — отвърна Манон почти шепнешком. — Това няма равни на себе си. Няма врагове. Никакви контакти с никого, само със себе си. Сам, самотен, завинаги.
— Тогава каква е функцията на подобен разум в оцеляването на видовете?
— Може би не съществува такава функция — отговори Осден. — Защо се опитваш да се заравяш в телеологията, Харфекс? Нима не си хайнит? Нима мярката за сложност не е мярка на вечната шега?
Харфекс не реагира. Изглеждаше безжизнен.