— Ние трябва да напуснем тази планета.
— Сега вече знаете защо винаги исках да си отида, да избягам от вас — заговори Осден с оттенък на патологична доброта. — Чуждият страх е неприятен, нали? Ако беше поне разумът на животните… Бих могъл да се настроя на тяхната вълна. Разбирам се с рака и с тигъра; по-високият интелект дава на човека предимство. Би трябвало да ме използват в зоологическа градина, а не в човешки колектив. Ако можех да се настроя на проклетия картоф! Ако това не беше толкова неопределено… Знаете ли, че както и преди, приемам нещо повече от страх? Преди това да се паникьоса, то притежаваше… безметежност. Тогава не го осъзнавах, не си представях колко е велико. Да изпитваш едновременно постоянен ден и постоянна нощ. Всички ветрове и затишия ведно. Зимните и заедно с тях летните звезди. Да имаш корени и да имаш врагове. Да бъдеш съвършен. Разбирате ли? Никаква намеса. Никой друг. Да бъдеш всичко!
„Преди никога не е говорил така“ — помисли си Томико.
— Ти си беззащитен пред това, Осден — каза му тя. — Личността ти вече се е променила. Ти си уязвим пред него. Може би не всички ще полудеем, но ти със сигурност, ако не отлетим.
Той се поколеба, после вдигна очи към Томико. За пръв път срещна очите й: дълъг спокоен поглед, чист като езерна вода.
— Какво направи за мен здравият ми разсъдък? — попита Осден с усмивка. — Ти, Хаито, имаш обаче предимство. Имаш нещичко.
— Трябва да се махаме оттук — промърмори Харфекс.
— Ако разбера това — Осден ги изгледа замислен, — мога ли да му предам съобщение?
— Като казваш „разбера“ — произнесе Манон с рязък нервен глас, — мисля, че имаш предвид да спреш ретранслирането на емпатичната информация, която получаваш от растителния организъм: да спреш да отразяваш страха, да го поемеш в себе си. Това също веднага ще те убие или отново ще те доведе до пълно психологическо изтощение, до аутизъм.
— Защо? — попита Осден. — Това изпраща отражение, а спасението ми е именно в отражението. То не притежава разум, а аз съм човек.
— Мащабите не са същите. Какво може един-единствен човешки мозък срещу нещо толкова огромно?
— Единственият човешки мозък може да схване системност в мащабите на звездите и галактиките — подчерта Томико — и да я тълкува като Любов.
Манон изгледа всички поред; Харфекс мълчеше.
— По-лесно е да направя това в гората — каза Осден. — Кой ще ме закара там?
— Кога?
— Веднага. Преди всички да се пречупите или да побеснеете.
— Аз — отговори Томико.
— Никой няма да полети — тросна се Харфекс.
— Аз не мога — Манон почти хленчеше. — Аз… твърде съм наплашен. Ще разбия машината.
— Вземи Ескуана. Ако се справя, той ще бъде медиум.
— Приемате ли плана на сенсора, координаторе? — официално попита Харфекс.
— Да.
— А аз не го одобрявам. И въпреки това ще полетя с вас.
— Мисля, че сме принудени, Харфекс — отговори Томико, гледайки Осден в лицето. Ужасната бяла маска беше изчезнала, върху него се четеше страстно желание — като лицето на любовник.
Олеро и Джени Чонг играеха на карти, за да не мислят за креватите си, които често посещаваха поради нарастващата им сънливост, за засилващия се страх, привилегировани като изплашени деца.
— Това нещо, то е в гората, заради него вие… ще…
— Ще се страхувам от тъмнината? — Осден презрително се усмихна. — Погледнете Ескуана, Порлок и дори Аснанифойл. То може да не ни навреди. Това е импулс, преминаващ през синапсите6, вятър, провиращ се през клоните. То е само сън.
Качиха се на хеликоптера. Ескуана все още спеше, свит на кълбо на задната седалка. Томико караше. Тя и Харфекс мълчаха, вглеждайки се в линията на гората, тъмнееща отпред в светлосивото пространство на осветената от звездите равнина.
Достигнаха черната линия и я пресякоха; сега под тях се разстилаше тъмнината.
Томико откри място, удобно за кацане, като се насили да лети ниско и сдържаше неистовото си желание да се издигне нагоре и да избяга. Огромната енергия на света-растение беше значително по-силна тук, в гората, и паниката му налиташе на огромни черни вълни. Отпред се мержелееше бледо петно с неправилна форма — оголеното теме на хълм, малко по-висок от най-високите черни дървоформи наоколо; не дървета; части от едно цяло с корени. Томико кацна — лошо кацане. Ръцете й се плъзгаха по кормилото, сякаш ги беше натъркала със студен сапун.
Сега около тях беше гората, чернееща в мрака.
Томико се наведе и затвори очи. Ескуана простена насън. Дишането на Харфекс стана накъсано и силно, той седеше напрегнат; не се помръдна дори когато Осден го прекрачи и се облегна на отворената врата.
6
Област, в която невроните контактуват помежду си и с клетките на другите органи. (Бел.пр.)