Обяснението на Манон беше твърде дълго.
— Нищо не му дава право да бъде такъв изрод — каза Порлок.
— Не може ли да се изключи от нашите възприятия? — попита биологът Харфекс, вторият хайнит.
— Това е също като слуха — отговори Олеро, асистентка на специалиста по неживата природа, докато мажеше ноктите на краката си с флуоресцентен лак. — Емпатията3 действа непрекъснато, винаги е включена. Той чува нашите чувства независимо дали го иска или не.
— Знае ли какво си мислим сега? — попита инженер Ескуана, истински изплашен.
— Не — изръмжа Порлок. — Емпатията не е телепатия! Никой от боледуващите от синдрома на Рендър не е развил телепатични способности.
— Тъкмо преди да заминем от Хейн обаче — вметна Манон с едва забележима усмивка — се получи интересен доклад от един от наскоро преоткритите светове. Някой си Роканон съобщава, че се подготвя публикуването на популярна техника за телепатия, съществуваща сред една мутирала хуманоидна раса. Успях само да зърна конспекта в HILF бюлетин, но…
Манон продължаваше да говори. Другите вече бяха разбрали, че през това време могат да разговарят помежду си; изглеждаше тъй, сякаш той не обръща внимание на околните, но всъщност не изпускаше нищо от разговора им.
— Тогава защо ни мрази? — попита Ескуана.
— Никой не ви мрази, мили Андре — отвърна му Олеро, като рисуваше на нокътя на левия палец на крака му разкривен флуоресцентен карамфил. Инженерът се изчерви и се ухили.
— Той постъпва така, сякаш ни мрази — каза координаторът Ханко. Тя беше изящна жена от азиатски произход, с удивителен глас — тих, дълбок и нежен като на гигантските североамерикански жаби. — Щом страда от нашата враждебност, защо я засилва с постоянните си нападки и оскърбления? Наистина не мога да кажа, че имам високо мнение за лечението на доктор Хамерхелд. Аутизмът е за предпочитане…
Тя млъкна — в главната зала влезе Осден. Изглеждаше като човек, когото са одрали. Кожата му бе неестествено бяла, нежна и прозрачна, през нея се виждаха всичките му кръвоносни съдове. Приличаше на излиняла карта с червени и сини линии. Адамовата му ябълка, мускулите около устата му, костите и сухожилията по ръцете и китките му — всичко изпъкваше толкова отчетливо, сякаш той беше нагледно пособие за урок по анатомия. Косата му беше бледорижава, като отдавна засъхнала кръв. Имаше вежди и ресници, но те можеха да се видят само при специално осветление. А в обикновени условия изпъкваха само костите на очните му ябълки, вените по клепачите му и безцветните очи. Те не бяха червени, тъй като той не бе истински албинос, но и не бяха сини, нито сиви. Очите му нямаха цвят, в тях бе застинала студена водниста прозрачност, в която човек можеше да пропада безкрай. Никога не гледаше хората право в очите. Лицето му беше безизразно, както е безизразна анатомичната рисунка или черепът.
— Съгласен съм — каза Осден с висок, неприятен тенор, — че дори аутистичното отклонение би било за предпочитане, отколкото смогът от низки, заимствани чувства, с които вие, хората, ме обграждате. Защо ти, Перлок, сега излъчваш омраза? Нима не можеш да понасяш вида ми? Върви онанирай, както миналата нощ. Това подобрява твоя виброфон. Кой идиот ми е преместил касетите? Никой да не пипа нещата ми! Не обичам това.
— Осден, защо си такъв мерзавец? — попита го Аснанифойл с бавния си боботещ глас.
Андре Ескуана се сви и покри лицето си с ръце. Караницата го изплаши. Олеро гледаше безучастно, но все пак с нетърпение — вечният зрител.
— Защо пък не? — отговори дръзко Осден. Той не гледаше Аснанифойл и се стараеше да бъде по-далеч от всички, колкото това беше възможно в препълнения салон. — Никой от вас не ми е дал повод с чувствата си да променя поведението си.
Намеси се сдържаният и търпелив Харфекс:
— Основанието е, че имаме намерение да прекараме заедно няколко години. Животът ще бъде по-лесен за всички ни, ако…