Но, както казах, бях готов да изтърпя тази двойка в замяна на привилегията да съм в близък контакт с един наистина печен свирач на банджо, а повечето от тия маскирани като негри артисти могат да дърпат струните и насън.
Ето защо мисълта, която ме изпълваше със странна меланхолия, когато се върнах в апартамента да се преоблека за вечеря, не беше тази за вдовицата и сина й.
Не. Ние Устърови можем да бъдем честни пред себе си. Но това, което ме правеше унил, бе мисълта, че Джийвс е на път да изчезне от живота ми. Никога не е имало втори като Джийвс, мислех си, докато се пъхах в костюма, и никога няма да има. Заля ме вълна от чувства. Усетих силен спазъм. И когато тоалетът ми бе приключен и застанах пред огледалото, оглеждайки това идеално изгладено сако и съвършения ръб на панталона, изведнъж взех внезапно решение.
Отидох в дневната и натиснах звънеца.
— Джийвс — казах. — Искам да ти кажа една-две думи.
— Да, сър?
— Джийвс, във връзка с разговора ни тази сутрин…
— Да, сър?
— Джийвс, премислих нещата. Стигнах до извода, че и двамата прибързахме. Нека забравим миналото. Можеш да останеш.
— Много мило от ваша страна, сър, но… Все още ли смятате да изучавате този инструмент?
Замръзнах.
— Да, Джийвс, смятам.
— Тогава, страхувам се, сър…
Достатъчно беше. Кимнах гордо.
— Много добре, Джийвс. Това е всичко. Ще ти дам, разбира се, отлични препоръки.
— Благодаря, сър. Няма да бъде необходимо. Днес следобед бях нает от лорд Чъфнъл.
Подскочих.
— Значи ли това, че Чъфнъл се е прокраднал тук и те е грабнал под носа ми?
— Да, сър. Отивам с него в Чъфнъл Реджис след около седмица.
— Така значи. Е, може би ще ти е интересно да знаеш, че аз тръгвам натам утре.
— Наистина ли, сър?
— Да. Наех там една вила. Ще се срещнем при Филипи6, Джийвс.
— Да, сър.
— Или май сгреших името на мястото?
— Не, сър, Филипи е съвсем точно.
— Много добре, Джийвс.
— Много добре, сър.
Ето такива, значи, бяха събитията, които доведоха до следната сцена: сутринта на петнадесети юли, Бъртрам Устър стои на прага на вила „Морска гледка“ в Чъфнъл Реджис, — оглежда наоколо и съзерцава пейзажа пред себе си през ароматния дим на цигарата.
Спомени за мъртвото минало
Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни типове, които си мислят, че знаят повече от теб. Когато през последния си ден в столицата обявих в Клуба на търтеите, че се оттеглям за неопределен период в това уединено място, всички взеха да ме умоляват, може да се каже със сълзи в очите, да не си и помислям да правя това шантаво нещо. Основният им довод — щял съм да пукна от скука.
Но аз се бях придвижил съобразно плана си и ето ме сега, на петата утрин от моето пристигане, щастлив като птичка и предоволен от решението си. Слънцето светеше весело. Небето синееше. А Лондон ми се струваше на мили далече — което си беше самата истина. Не би било преувеличено, ако кажа, че в душата ми царуваше пълен покой.
Нещо, което никога не съм знаел, когато разказвам някоя история, е точно колко пейзаж трябва да вмъкна в нея. Питал съм един-двама познати пишещи братя, но техните мнения се различават. Един човек, когото срещнах на коктейл в Блумсбъри, каза, че подкрепял с две ръце описанията на кухненски мивки, разхвърляни спални и мръсотията изобщо, но не и на природните красоти. Докато Фреди Оукър — моя скъпа дружка от Клуба на търтеите, който пише любовни истории за седмичниците под псевдонима Алиша Сиймур, веднъж ми каза, че само цъфналите пролетни морави му носят поне сто лири годишно.
Аз лично винаги съм избягвал прекалено дългите описания на местността, затова и сега ще карам по кратката процедура. Както си стоях там онази утрин, това, което виждаха очите ми, бе следното. Малка китна градинка, съдържаща един храст, едно дърво, няколко цветни лехи, езерце с лилии, а по средата му статуя на голо дете с подуто коремче, и накрая вдясно — жив плет. През този плет новият ми прислужник Бринкли си бъбреше със съседа ни — полицейски сержант Ваулс, който изглежда се беше отбил с цел да продаде някое яйце.
6
Филипи — древен град в Македония, където през 42 г. пр.н.е. Марк Антоний и Октавий побеждават Брут и Касий, бел.пр.