Беше осмият ден на Коледа върху безкрайните ледове, на чието място в една друга вселена се намираше Северно море, на трийсет километра от въздушното пространство на Дойчланд. Във версията на песента, която ветровиците пееха, на този ден любимата на певеца му изпращаше „осем вятъра веещи“1. Вятърът, остър, непрестанен и ледовит, се бе превърнал в нещо нормално, откакто Еверет задейства портала на Хайзенберг, за да се озоват на този бял свят. Вятър, който пищеше край обшивката на кораба като съскащи ножове. Вятър, който изтръгваше продължителни стенания като от извънземни китове от изпънатите въжета. Вятър, който дърпаше, блъскаше и тревожеше от всяка издатина — ледени пръсти, копнеещи за нещо, за което да се заловят, което да пипнат, разкъсат и пръснат по леда. Вятър, който разтърсваше Евърнес като куче, захапало плъх, докато капитан Анастейзия ги отдалечаваше от точката на скока. Ако теорията на Еверет беше правилна — че всеки скок на Хайзенберг оставяше следа подире си, — капитанът нямаше никакво желание специалните части, изпратени от ордена, да се озоват на главите им и дори направо във вътрешността на кораба. Порталната технология на З3 беше достатъчно напреднала, за да открие тази следа и да отвори скокова точка на самия капитански мостик. Докато Еверет приготвяше коледната вечеря в камбуза на кораба, вятърът пищеше около корпуса. Всеки тиган, всяка тенджера и всеки прибор подрънкваха, докато момчето одираше и кормеше фазаните и приготвяше тестото за безквасните питки наан. Евърнес удържаше нановъглеродната си кожа стегнато срещу вятъра. Капитан Анастейзия го бе снижила на няколко метра над морето от лед. Закотвящите въжета, забити здраво в този лед, датиращ отпреди трийсет хиляди години, приковаваха кораба срещу титаничното движение на въздуха, който нахлуваше от север. Евърнес скърцаше, напрягаше се и трепереше на котвите, но не се поместваше.
— А сега — обяви капитан Анастейзия — да се нахраним.
Еверет отнесе до малката кухненска маса златисточервеното и зеленото сари, които беше купил от Ридли Роуд Маркет в Хакни Грейт Порт, и ги постла. Шарки произнесе великолепна продължителна молитва на гръмовния език от Стария завет. След това Еверет сервира: фазан макхани с ориз и шафран, с питки наан, които, нанизани на края на една вилица, бухнаха, като ги поднасяше над пламъка на газовата печка — малко театрално представление за публиката в кухнята. Не забрави и празничната халва — любимото на капитан Анастейзия; и неговата запазена марка — течен шоколад с щипка чили. Малкото помещение бе ярко осветено и наситено с аромат от пенджабската кухня, но пикантните ястия не успяха да подобрят настроението на екипажа. Всички се хранеха, притиснати лакът до лакът, коляно до коляно, в мълчание, като вдигаха очи при всяко поскърцване на корабните ребра, всяка промяна в шипенето по обшивката на подмятания от ветровете лед. На илюминатора се трупаше сняг. Еверет погледна през прозорчето и си помисли: Баща ми е някъде там. Когато Теджендра го изблъска встрани от дулото на скоковия пистолет на Шарлът Вилие, оръжието го изстреля в случайна паралелна вселена. Еверет бе постъпил по същия начин, когато накара Евърнес да направи скок, за да ги спаси от оръдията и изтребителите на Кралския военновъздушен флот. Имаше шанс баща и син да са прескочили в една и съща вселена. Шансът винаги съществуваше. Еверет разбираше вероятностите, можеше да изчислява възможностите. Подметни молив във въздуха: Какви са шансовете да се приземи на върха си и да остане изправен? Има такава възможност, макар и извънредно малка. А сега го повторѝ сто пъти подред. Такава бе вероятността баща и син да са прескочили в една и съща вселена. И дори тази малка вероятност да се беше изпълнила, там навън никой не можеше да оцелее повече от няколко минути без защита. Последния път когато Еверет видя баща си, той бе облечен в долнище на анцуг „Кентърбъри“ и тениска. И беше там, някъде. Не спирай да си го повтаряш. Не мисли за факта, че баща ти се намираше на двайсет и втория етаж на небостъргача Тайрон Тауър, когато Шарлът Вилие го прокуди в същата точка на друга вселена. Реалността е чудо; това бе един от първите уроци, които му бе преподал Теджендра. Двамата бяха на къмпинг в Дордон, Северозападна Франция. В една неподвижна, ясна нощ Теджендра вдигна Еверет от леглото и го изведе в тъмнината.
— Какво ще гледаме? — попита Еверет, почти шестгодишен.
1
В