— Поздравления за победата ви! — изрече той.
Приех поздравленията му единствено с кимване и отстъпих встрани, но той беше твърде бърз за мен и стъпи в същата посока.
— Вие извършихте лъвски подвиг в кожата на агне! — продължи и плъзна очи по тялото ми, а аз започнах да се гърча, като че ли ме бяха полазили бълхи. — Защото сега вече мога да прошепна в ухото ви, че никога досега не бях побеждаван по такъв начин! Все едно държах в ръцете си ряпа и стрък целина.
Нещо в този негов поздрав ме изпълни с безпокойство. Избутах го и този път той ми позволи да мина, но през цялото време, докато трополях нагоре по стълбите, усещах погледа му в гърба си. Едва след като влязох в стаята, която споделях с Херо, вдигнах визьора, свалих шлема си и отпуснах връзките на нагръдника си. От него изпадна нещо на пода.
Беше картата сетебело — седмица монети.
Наведох се и бавно я вдигнах. А после застинах, стиснала здраво картата. Единственото, което се чуваше сред възцарилата се гробовна тишина, беше цвърченето на дребните бързолети изпод стрехите на прозорците.
Той беше разбрал.
Прехвърлих отново дуела в ума си. Когато се бяхме оборили и бяхме така близо до прегръдка — очевидно тогава се беше досетил. Защото това беше повратният момент в дуела. От този момент нататък той се беше променил напълно — беше допускал глупави грешки, беше замахвал неправилно към мен, беше парирал удари, които не съществуваха, беше се препъвал в камъни, които ги нямаше.
Той беше разбрал. И ме беше оставил да спечеля.
Беше разбрал, когато очите му бяха срещнали моите иззад визьора и когато беше видял синия им блясък — защото никой в този двор нямаше очи като моите. И именно тогава, в тези няколко удара на сърцето, бе пъхнал картата под нагръдника ми, точно между гърдите ми. Изчервих се, въпреки че бях съвсем сама и кръвта заби в ушите ми заедно с песента на бързолетите.
Можеше да ме победи. Можеше да спре дуела и да смъкне шлема ми, защото правилата на турнирите гласяха, че жена няма право да върти меч. Можеше да отнесе реликвария у дома си, както и честта за спечелването му в семейната си църква в Падуа. Можеше да ме изложи на гнева на чичо ми. Но не беше направил нито едно от тези неща. Беше ми позволил да спечеля. Негодникът се беше държал повече от благородно — беше се държал като кавалер!
Победителят днес бях аз и поради това той ми беше върнал залога. Но най-достойният рицар беше той.
Пета сцена
Сватба в Сиракуза
Беатриче: Пътят до Сиракуза беше кратък — тръгвайки в зори, нашият кортеж от карети достигна крайната си цел още на обяд. Но когато навлязохме в този град, все едно се бяхме озовали в нова страна — или по-скоро стара, в Древна Гърция от митовете и легендите.
Камъните на града бяха обезцветени от времето и стихиите до нежно златисто, навсякъде около нас се виждаха древни стълбове и разрушени храмове, странни бодливи дървета растяха измежду самите плочи, а капителите на храмовете бяха украсени с гирлянди скални цветя, като че ли камъкът подхранваше корените им. Слязохме от каретите и преминахме по застлан с плочи път до древния остров Ортиджия, заобиколен от небе, бледосиньо като патешко яйце. Беше денят след рицарския турнир и мускулите ме боляха ужасно, но покрай чичо ми трудно някой би могъл да почива. Каза ни се, че трябва да присъстваме на сватбата на един от синовете на херцога на Сиракуза, наскоро завърнал се от дълго пътешествие в Ефес.
Катедралата също беше бивш старогръцки храм, с гигантски колони, образуващи обширна колонада, която в по-късните епохи е била покрита с покрив. В църквата бяха натъпкани стотици гости. Както беше обичаят, благородниците седяха най-отпред, търговците бяха зад тях, а най-отзад бяха селяните на Сиракуза с децата, хрътките и ястребите по китките си, готови да си тръгнат в мига, в който младоженците хвърлят монетите.
Венчавката се водеше от архиепископа на Монреале, когото наблюдавах много внимателно, докато каканижеше на латински. Беше се качил на амвона преди малко, но не изглеждаше да има желание скоро да слезе от него — по време на проповедта му камбаните удариха два пъти. Беше избрал до болка позната тема — злините на жената както преди, така и след брака. Цитатът от Новия завет, който му служеше за вдъхновение, беше от „Първо послание към Тимотея“, глава 2, стих 12: „А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, а нека бъде мълчалива“20.