— Синьор Аркобалено!
Аз се поклоних сковано и отговорих подобаващо:
— Синьор Моунтанто!
Очите му изпепелиха роклята ми — бях отново в любимия си цвят. Синьото на горната й част беше като нощното небе и обсипано с огромен куп диаманти при гърдите, сипещи се в значително по-малки количества към талията ми, имитирайки звездите в ранното вечерно небе. Самата пола падаше на дипли надолу, преминавайки във все по-светли нюанси на синьото, така както нощта постепенно се превръща в ден.
— Изглеждате още по-добре и отколкото изглеждахте в доспехи! — отбеляза Бенедикт съвсем искрено. — Надявам се, че днес ще използваме остриетата си за ядене, нали?
Вдигна ножа си и разряза с него парче хляб. Архиепископът на Монреале, намиращ се през стол от него, от другата страна на принца, го изгледа на кръв, защото още не беше казал задължителната молитва. Бенедикт побърза да стисне хляба между пръстите си.
Чашите и бокалите, подредени по масата, бяха от корал, слонова кост и грубо стъкло и изглеждаха така, сякаш бяха достигнали до нас от античността. Храната беше не по-малко странна, вероятно поредната останка от гръцкото влияние тук — защото имаше предостатъчно сухи плодове, малки шлемове и лозови листа, но не достатъчно — или поне по моя вкус — от онези неща, които имат крила и са доста по-хранителни. Човърках неохотно в чинията си, но желанието ми да говоря със синьор Бенедикт беше много по-голямо от това да напълня стомаха си.
— Благодаря ви за реликвария! — започнах накрая, изоставяйки всички преструвки. — Ако желаете, ще ви го върна, защото по право е ваш!
— Задръжте го, както и картата, защото и двете бяха спечелени честно — изрече той и се престори, че поглежда под чинията си, където преди беше намерил картата сетебело, с което ме накара да се усмихна. — Пък и ако тази играчка съдържа пръста на свети Яков, да не се казвам Бенедикт! Всяка църква, в която съм влизал, твърди, че има такъв пръст. Ако всичките бяха истински, свети Яков трябва да е имал ръце колкото Бриарей21, всяка от тях завършваща с поне десет пръста!
Всичко това беше изречено шепнешком, за да не би Дон Педро да чуе как хулят безценния му идол, но непознатият вляво от мен определено чу, защото се изсмя в знак на съгласие.
— Но победата си беше ваша! — запротестирах аз. — Не заслужавате ли награда?
— Ако мога да избирам наградата си, бих предпочел единствено вие да признаете, че мога да предложа на бойното поле много повече, отколкото доскоро сте предполагали!
— Това безсъмнено го признавам, с цялото си сърце! — отсякох с готовност, но той беше безмилостен.
— Вероятно Дон Педро е видял в мен неща, които вие не сте забелязали.
Беше прав. Трошейки засрамено хляба между пръстите си, аз се чудех как да му се реванширам. И по едно време като че ли се сетих.
— При това положение няма ли вече да ми кажете естеството на новата си работа в армията на Дон Педро? — запитах с подобаващо смирение.
Той ме изгледа развеселено и отбеляза:
— Аха! Но сега, когато искате да знаете, аз може и да не искам да ви кажа!
Дотук с покорството ми.
— Синьор Бенедикт, очевидно много обичате да противоречите! Но позволете ми да ви кажа приятелски на ушенце, че опърничавостта не може да бъде заместител на остроумието!
— Скъпа лейди Беатриче, аз не съм полагал никакви усилия да бъда остроумен. Ако беше така, вече щяхте да се заливате от смях!
Изсмях се презрително на арогантността му.
— Просто наскоро стигнах до едно заключение за новата ми професия, което смятам да изложа пред вас. Можете да го наречете и загадка, защото по сватбите и без това е прието да се играе на думи. Тя гласи следното: професията ми е такава, че ако ви кажа за нея, моментално ще се проваля в изпълнението й.
Въздъхнах шумно и смотолевих:
— След като така грубо ми отказвате, тогава каква да бъде темата на разговора ни?
— Скъпи ми синьор Аркобалено, като мъж вие бяхте ням като стрида, но като жена съм сигурен, че нямате проблеми в провеждането на разговори. Бихте могли да изразите мнение, например, за храната, за компанията, за музиката…
Тъкмо се канех да кажа нещо остро за музиката, но, сякаш призован чрез магия от него, пред нас изникна музикант с лютия и с писклив глас обяви:
21
Бриарей — един от тримата хекатонхейри, великани с по 100 ръце и 50 глави, синове на Уран и Гея. — Б.пр.