Той се усмихна и тази усмивка изведнъж озари иначе леко меланхоличните му черти. До този момент той беше маска на Трагедията, защото крайчетата на устните му бяха обърнати надолу, а клепките — леко спуснати. Ала усмивката изведнъж обърна посоката на всичко това — очите и устните му се вдигнаха и като че ли цялото му лице се отвори и светна — сега вече беше олицетворение на Комедията.
— Това е символът на моята професия. Не е армейски медал, нито жартиер, не е и докторски очила. Просто перо и мастило.
Това ми напомни за разговора ми със синьор Бенедикт. Този приятел тук трябва да беше адвокат или може би писар.
— И каква е вашата професия? — попитах.
— Аз съм писател — отговори той. — Поет и драматург.
— Поет ли? — възкликнах и усетих, че жизнеността ми се завръща. — Дали случайно не познавам някое ваше произведение?
Той посочи с перото си към музиканта и отвърна:
— Аз съм авторът на сватбения химн, който така силно допадна на вашия компаньон — и се усмихна. Очевидно не се беше обидил.
Това ме впечатли не на шега, защото, за разлика от Бенедикт, аз бях харесала изключително много одата.
— Значи пишете и пиеси, така ли? Това трябва да е много… трудно, нали?
— Не и ако следваш правилата. В една трагедия всички трябва да умрат. А в една комедия всички трябва да се оженят или омъжат.
Не може да бъде! Няма как да е чак толкова просто!
— Ами ако някои от героите се споминат, а други се оженят все в една и съща пиеса?
— Това вече ще бъде проблем!
Замислих се върху думите му и по едно време отбелязах:
— Питам се каква ли ще бъде пиесата на моя живот.
Той не отговори, само се загледа замислено в мен. Този поглед ме изпълни със странно безпокойство и за да го разсея, аз продължих да го разпитвам.
— А къде намирате музата си?
— Моята муза е Италия — отговори той. — Аз съм събирач на истории. Чета Данте, Бокачо, Бандело22…
— Бандело ли?! — писъкът ми се оказа далеч от добрите обноски на една дама. — Но той веднъж беше гост на баща ми, в нашия замък!
— Във Верона? — светнаха изведнъж очите на поета.
— По-точно Вилафранка, в покрайнините на Верона. Аз съм Беатриче дела Скала.
И този мой акт беше в крещящо нарушение на добрите обноски — за дама не беше допустимо да се представя сама. Но точно сега изобщо не ми беше до любезности.
— В такъв случай вие сте сицилианец, така ли? — продължих. — Имам предвид, след като сте написали одата за тази млада двойка?
— Роден съм в Месина, но образованието си получих на север. Първо учих в Англия, а след това във Витенберг. После бях дворцов поет на датския крал в Елсинор23.
— В такъв случай с чиста съвест мога да ви причисля към нас, северняците! Радвам се, че се запознахме, синьор…
И интонацията ми се повдигна въпросително. Но това беше просто намек — защото той беше точно толкова скаран с етикета, колкото бях и аз. И сега, макар и със закъснение, той ми подаде изцапаната си с мастило ръка и най-сетне се представи:
— Микеланджело Флорио Кролаланца.
Тази фамилия автоматично ме накара да застана нащрек.
— В такъв случай майка ви е…
— Да, Гулиелма Кролаланца — кимна той и посочи към другия край на залата, където вече познатата ми жена с къдриците седеше до леля ми в така предпочитаната от нея огненочервена коприна.
— Баща ви също ли е тук?
— Не — отговори поетът. — Той не обича обществото. Предпочита да си стои в странноприемницата със своите книги.
— Чете или пише? — продължих да любопитствам.
— И двете.
— И на север за него е станало твърде горещо, така ли?
— Откъде вие… — изгледа ме слисано новият ми събеседник.
Аз само се усмихнах и продължих:
— А откъде познавате семейството на младоженците?
— Майка ми е добра приятелка с майката на младоженеца — отговори поетът. Имаше странен акцент, всяка каденца, от който очевидно бе спечелена по време на пътешествията му, подобно на джобни монети, събирани от всеки народ, за да зазвучат заедно в своя специфична музика. — Но иначе лично аз не познавам жива душа на този банкет — посочи с гъшето си перо към централната маса, където испански и сицилиански благородници вдигаха наздравици. — Но какво е това съзвездие от благородници, лейди Беатриче? Откакто за последен път гледах тази пиеса, действащите лица са претърпели драматична промяна!
22
Матео Бандело (1480 (85?) — 1562) — автор на стихове и сборник от новели и разкази, написани в стила на „Декамерон“ на Бокачо. Някои от пиесите на Шекспир (пр. „Ромео и Жулиета“, „Дванайсета нощ“) са написани по истории на Бандело. Но предвид хронологията на авторката на този роман, реална среща между Бандело и Беатриче е малко вероятна. — Б.пр.