Стивън Кинг
Бележки (Кошмари и съновидения)
В памет на Томас Уилямс (1926–1991),
поет, романист и велик американски разказвач.
Скоро след като публикувах „Скелетът на екипажа“, предишния ми сборник разкази, една читателка каза, че страшно й харесали. Тя спомена, че си ги разделила на малки порции — по една част на вечер, за около три седмици.
„Прескочих само бележките в края, защото… — каза тя, без да откъсне очи от мен, докато говореше (сигурно очакваше да се нахвърля върху нея в пристъп на ярост при тази ужасна обида — …съм една от тези, които не искат да научат как фокусникът прави фокусите си.“
Просто кимнах и й казах, че е абсолютно права, тъй като не исках да се ангажирам с дискусии по въпроса в един ден, в който имах стотици други неща за вършене, но тази сутрин съм свободен и искам да изясня съвършено докрай две неща, както обичаше да казва нашият стар приятел от Сан Клементе. Първо, не ми пука дали ще прочетете бележките, които следват или не. Това си е ваша книга и вие можете да я носите върху главата си на конно състезание, ако питате мене. Второ, аз не съм фокусник и това тук не са моите номера.
С това не искам да кажа, че в писането няма магия, аз съм от тези, които вярват, че има и, че в писателския труд тя е в изобилие. Парадоксът е в следното: фокусниците нямат нищо общо с магията, както повечето от тях признават с готовност. Неоспоримите им чудеса — гълъби от носни кърпички, монети от празни кани, копринени шалчета от ръкавите, се постигат чрез изтощителни репетиции, добре отработени подвеждащи движения и ловкост на ръцете. Когато ви раздуват истории за „древните тайни на Ориента“ и „забравените традиции на Атлантида“, на вас ви става ясно, че това си е празно дърдорене. Подозирам, че по-голямата част от фокусниците ще се идентифицират със стария виц за провинциалиста, който попитал нюйоркския битник как да стигне до Карнеги Хол. „С репетиции, мой човек, с репетиции“ — отговорил битникът.
Всичко това се отнася и до писателите. След като си писал в продължение на двадесет години популярна литература и си бил възприеман от по-интелектуалните критици като „писач“ (интелектуалният вариант на описанието би бил „творец, чието творчество е оценено от прекалено много хора“), ще заявя, че занаятът е изключително труден, че често уморителният процес на една чернова, и още една и още една е необходим за постигането на добри резултати и, че упоритата работа е единствената приемлива практика за тези от нас, които имат някакъв талант, но малко или изобщо никакъв гений.
Въпреки това има магия в тази работа и тя идва най-често в мига, когато една история се ражда в главата на писателя, обикновено като фрагмент, но понякога и като нещо цялостно (и когато това ти се случва, имаш чувството, че си ударен с тактическа ракета). Писателят може по-късно да разкаже къде е бил, когато това се е случило и какви са елементите, които съчетани са му дали идеята, но самата идея е нещо ново, цяло, по-голямо от отделните части на разказа, нещо, което е създадено от нищото. То е, ако се перифразира Мариан Муър, истинска крастава жаба във въображаема градина. Така че не се страхувайте да прочетете бележките, които следват по-долу поради това, че ще се развали магията, като ви обясня как стават фокусите. В истинската магия няма фокуси, в нея има само история.
Обаче е напълно възможно да се провали разказ, който все още не е прочетен, и, ако сте един от тези хора (един от тези ужасни хора), които чувстват непреодолимо желание първо да прочетат какво става в края на книгата, като упорито дете, което е решено първо да изяде шоколадовия пудинг, преди да докосне пържолата, имам честта да ви помоля да се разкарате оттук, освен ако не искате да ви сполети едно от най-ужасните проклятия — разочарованието. За останалите читатели, предлагам вихрена разходка из историята на създаването на „Кошмари и съновидения“1.
Кадилакът на Долан — Предполагам, че причините, които доведоха до този разказ са доста разбираеми. Бавно се движех по един от онези безкрайни участъци от път в ремонт, където вдишвате прах, асфалт и изгорели газове и пред вас непрекъснато се пречка единствено задницата на една и съща кола — комби, като на задната й броня има лепенка „Натискам спирачки заради животните“… само че в оня ден колата пред мен бе „Кадилак Седан де Вил“. Докато пълзяхме покрай изкоп, в който полагаха някакви огромни тръби си спомням, че си помислих: „Даже кола, голяма като този кадилак ще се събере тук.“ Миг по-късно идеята за „Кадилакът на Долан“ вече ме бе осенила, доста размита, но нито един от елементите на сюжета по-нататък не се промени ни на йота. С това не искам да кажа, че този разказ се роди лесно, определено не бе така. Никога не съм бил толкова обезсърчен, направо смазан, от техническите детайли. Сега ви предлагам това, което „Рийдърс Дайджест“ обикновено нарича Личен Ракурс, въпреки че ми харесва да съм литературна версия на Джеймс Браун (самобитният и самостоятелен, най-упорито работещ човек в шоубизнеса), аз съм крайно ленив и се разтакавам безкрай, когато става дума за изследване и технически детайли. От време на време читатели и критици се заяждат с това (най-точно и най-унизително за мен бе това, което написа Ейвръм Дейвидсън в „Чикаго Трибюн“ и списанието „Фантъзи енд Сайънс Фикшън“ за пропуските ми в тези области). Когато пишех „Кадилакът на Долан“ осъзнах, че този път не мога просто да мина ей така през подробностите, тъй като цялата основа на разказа зависи от различните научни детайли, математически формули и физически постулати.
1
В оригиналния вариант сборникът „Кошмари и съновидения“ съдържа и разказите „Татик“ и „Призрак“, които издателство „Плеяда“ беше принудено да издаде отделно. — Б.И.