— Глави от сепии — обясни старецът. — Хващаш ги, когато се чифтосват и обзети от страст изплуват на повърхността. Обезглавяваш ги, преди да са си пуснали спермата, после ги държиш ден-два на слънце. Няма по-добра примамка.
Бертолио не отговори. Манастирът пред тях постепенно се приближаваше. Сградата беше дълга и ниска, построена със странни чупки върху неравната скална основа. Отзад имаше стръмна ливада и малко гробище с боядисана в бяло желязна ограда, засенчено от няколко криви маслинови дървета. Из него стърчаха простички надгробни камъни и кръстове.
Старецът наблегна на дясното гребло и заобиколи стърчащите прътове, между които бяха разпънати мрежи за улов на пасажите сардини и херинги, идващи с прилива, после се насочи право към малкия кей пред манастира. Когато наближиха, една мършава старица с тъмносини одежди и бяла забрадка около съсухреното лице излезе пред сградата и слезе до пристана. Тя изчака търпеливо Бертолио да се приближи и за момент той изпита страх и срам както някога в детството си, когато подобни създания бяха център на неговата вселена и властваха с желязна ръка. Заедно с тръпките в измъчения стомах това усещане го накара да се чувства съвсем объркан и неспокоен, докато слизаше от малката рибарска лодка. Старицата го изгледа, после безмълвно се завъртя и тръгна обратно към манастира. Бертолио я последва и след малко навлезе в прохладата на старинната сграда. Вътре бе сумрачно; нямаше никакво осветление и Бертолио примига. Старата монахиня прекоси простичък вестибюл без никаква украса, сетне зави към някаква обща стая с няколко библиотечни лавици, голяма дъсчена маса, столове и голямо каменно огнище. Имаше само един прозорец със затворени капаци, през чиито процепи Бертолио зърна тесния плаж и кея долу. Старият рибар бе изчезнал — лодката му се виждаше на половината път към отсрещния бряг.
Бертолио удари с юмрук по дланта си и изруга:
— Caccati in mano e prenditi a schiaffi!1
— Казахте ли нещо, майоре?
Нисичка, кръглолика монахиня на около четирийсет и пет години излезе от сенките до камината. За разлика от по-възрастната, която го бе довела дотук, тази носеше около внушителната си талия колан — броеница, а между едрите й гърди висеше тежък метален кръст на верига.
— Нищо не казах — отвърна Бертолио. — А вие коя сте? — грубо попита той и предизвикателно вирна брадичка като Дучето.
— Аз съм игуменката, сестра Бенедета. Вие навярно сте онзи, за когото ми казаха, че ще дойде.
— Майор Тиберио Бертолио от шести полк на дивизия „Тибър“ — отсече Бертолио.
— Очаквах някого от тайната полиция — каза сестра Бенедета.
— В Италия няма тайна полиция — заяви Бертолио.
— И вие всъщност не сте тук, майоре. Само си въобразявам. — Жената се усмихна уморено. — Сигурно немското Гестапо се справя и с двете държави.
— Дойдох за детето — каза Бертолио.
Той бръкна в джоба на блузата си и извади малък пакет, запечатан с герба на Ватикана — пресечен кръст и тройна корона.
— Имате високопоставени приятели — каза сестра Бенедета.
Тя пъхна под печата пухкавия си показалец и разкъса пакета. Вътре имаше акт за раждане и международен паспорт, подпечатан от Ватикана, швейцарското правителство и нацистката емиграционна служба. Имаше и втори комплект пътни документи с непопълнено име.
— Тези документи са на името на Фредерико Боте — каза игуменката.
— Така се казва детето.
— Не е вярно и вие го знаете, майоре.
— Вече е вярно. Доведете го.
— А ако ви кажа, че в този манастир няма човек на име Фредерико Боте?
— Бих предпочел да не отговарям на подобен въпрос, майко игуменко. Няма да е от полза нито за вас, нито за мен. Ако скриете детето или откажете да го предадете, ще последват сериозни санкции. — Бертолио помълча. — Аз само изпълнявам нареждания. Уверявам ви, че не ми е приятно.
— Добре.
Сестра Бенедета взе от лавицата над камината малко звънче и го разтръска. Звукът отекна пронизително из стаята. След малко влезе съвсем млада жена, която явно се чувстваше твърде неудобно в облеклото си — пола, блуза и вълнена жилетка. Държеше за ръка тригодишно момченце с къси панталонки, бяла риза и тясна вратовръзка. Черната му коса беше намокрена и сресана назад. Детето изглеждаше много изплашено.
— Ето момчето. Това е сестра Филомена. Тя ще се грижи за него. Говори немски и италиански, тъй че лесно ще може да обясни какво им трябва.
Игуменката пристъпи напред, целуна младата жена по двете бузи и й подаде паспортите и акта за раждане. Сестра Филомена ги прибра в дълбокия джоб на жилетката си. Изглеждаше уплашена почти колкото детето. Бертолио я разбираше; на нейно място и той би се страхувал.