— Майка ми… такова… тя ми го даде.
— „Такова“ ли се казва майка ти?
— Не, майка ми се казва Амелия Маккензи Райън.
Кратко мълчание.
— Значи си дъщеря на Лайман Андрю Райън?
— Точно така.
— Той имаше прякор.
— Вярно, имаше.
— Кажи ми го.
— От къде на къде?
— Защото ако не ми го кажеш, няма да отворя вратата и няма как да ми разкажеш за неприятностите си.
— Защо смятате, че имам неприятности?
— Не ставай досадна. Майка ти не те е накарала да запомниш този номер, защото си е въобразявала, че двамата с теб ще седнем да пием чай. Дала ти го е за извънредни случаи.
— Прякорът му беше Бък.
— Браво, моето момиче. Значи ти си Файона.
— Фин. И не съм момиче.
— Във всеки случай определено не си момче. — Прозвуча бръмчене и вратата се отвори. — В дъното на коридора ще видиш товарен асансьор. Качи се в него. Натисни петицата. Затвори добре вратата зад себе си, ако обичаш.
Фин изпълни нареждането, провери дали вратата е здраво затворена, после тръгна по тесен коридор — тухлен от едната страна, гол цимент от другата. Стигна до грамадния товарен асансьор, влезе вътре и дръпна въжето, което сваляше решетката. Натисна петия бутон на старомодното черно табло и асансьорът със скърцане се отправи нагоре.
Онова, което видя през решетката, докато се изкачваше, бе наистина поразително. Всеки етаж приличаше на библиотека, проектирана от фантаст като Рей Бредбъри: подове от метална решетка с безкрайни редици високи метални шкафове и картотеки, всички претъпкани докрай; ъгловатите пътеки покрай тях подсказваха, че в този лабиринт има и тайни кътчета, невидими от асансьора. Над всичко това мъждукаха слаби електрически крушки с плоски зелени абажури, увиснали откъм мрака. Веднъж-дваж й се стори, че забеляза движение сред привидно безкрайните рафтове, сякаш по тях пробягваше сянката на огромен плъх, но навярно видението бе породено от сумрака и обтегнатите й нерви.
Петият етаж не се различаваше от останалите. Асансьорът спря плавно, Фин дръпна въжето и вдигна решетката. Излезе навън и спусна вратата зад себе си. Без да е докоснала нещо, асансьорът отново пое надолу, оставяйки само дълбока празна шахта. Фин направи една-две крачки напред и погледна пред краката си. Дупките в решетъчния под бяха достатъчно широки, за да вижда чак до партера. Преди време някой бе премахнал изцяло всички вътрешни стени и подове, за да ги замени с тази гигантска клетка от стоманени стени и решетки.
Тя се обърна наляво и погледна лавицата до себе си. Konstructive theoretische und experiraentelle Beitrag zu dera Probleme der Flussigkeitsrakete: W. Von Braun — 1934.2 Заглавието беше напечатано на машина и залепено допълнително върху гръбчето на папката. Може би университетска дисертация? Тя посегна да я извади от лавицата, но в този момент я спря глас:
— Не докосвай материала, ако обичаш. Да не тревожим Енкел. Той много държи на материала.
— Енкел? — изрече тя въпросително към полумрака.
— Енкел Шмолкин. Моят въображаем архивар, асистентът, който понякога ми се иска да имам. Не знам къде е в момента; някъде между рафтовете. Може и да се натъкнеш на него.
Фин се озърна за обектива на камерата, но този път не го откри.
— Къде сте?
— Право напред до края на лавиците. После завий наляво. Накрая ще стигнеш до врата.
Със странното чувство, че е почти като Дороти при Магьосникът от Оз, Фин продължи напред. Стъпките й глухо кънтяха по металния под. Доколкото можеше да прецени, редиците отляво и отдясно съдържаха еднакъв брой библиотечни лавици с височина около два метра и половина и също толкова високи картотечни шкафове. Всички шкафове имаха солидни на вид секретни ключалки. Цялото място приличаше по-скоро на държавен трезор, отколкото на библиотека.
Стигна до дъното на прохода, зави и продължи още толкова наляво. Накрая стигна до гладка бяла врата без дръжка или ключалка. Вдигна юмрук да почука и чу тихо щракване. Вратата плъзна настрани и се отвори. Беше метална, дебела около три пръста и по цялата си дължина имаше масивни вътрешни резета като врата на банков сейф.
Стаята, която се разкри, сякаш бе изскочила от роман на Дикенс — просторна всекидневна, обзаведена с няколко удобни на вид кожени кресла, маса, отрупана с вестници, и тясна камина, в която гореше огън. Върху лавицата над камината имаше кофичка за въглища с кожена кесия в нея, подпряна цигулка и старомодна лула от морска пяна. Върху бледите раирани тапети над камината бяха отпечатани инициалите В. Р. Фин се усмихна. Стаята не беше извадена от страниците на Дикенс, а от книга на Конан Дойл. Единственият неуместен предмет бе малката масичка с кафеварка, захарница, чашки, каничка за сметана и поднос, отрупан с купчина прясно изпечени домашни курабийки.
2
Конструктивен теоретичен и експериментален принос към проблема на ракетата с течно гориво: В. Фон Браун — 1934 (нем.). — Б.пр.