Той погледна към жената и детето.
— Предполагам, че говори английски.
— Изобщо не говори — каза жената.
Корнуол погледна документите, подредени върху буковата маса пред него.
— Всички тези документи са с печати от Ватикана. Пропуски, издадени от папското представителство в Берлин.
— Точно така — кимна Еберт.
— Вижда ми се малко странно.
— За вас може би. — Еберт сви рамене. — Аз не се вълнувам от политиката. Интересува ме само поверените ми творби да бъдат съхранени.
— Творби, принадлежащи на германското правителство.
— Не. Принадлежащи на различни германски музеи, на целия германски народ.
— Шест камиона.
— Да.
— Пътуващи към швейцарската граница.
— Да.
— С печати от Ватикана.
— Да.
— Защо не ви вярвам? — каза Корнуол.
— Все едно дали ми вярвате или не — сопна се Еберт. — Такава е истината.
— Защо имате охрана от СС? — обади се Макфий за пръв път.
Той беше работил като младши уредник на музея „Фог“ в Бостън, преди да постъпи във военното разузнаване. Явно си въобразяваше, че е голяма работа и стои над Корнуол. Сержантът пък смяташе, че е слабак, пълен боклук и най-вероятно обратен. Тоя шибан тъпак пушеше лула и си подсвиркваше песнички от „Бродуей“, мамка му! Ако някой тук не разбираше какво означава „великодушно“, това беше той.
Дребосъкът изпръхтя пренебрежително.
— Предполагах, че СС си има по-важни задачи, отколкото да охранява Volkskultur4.
Последната дума бе произнесена с подчертана насмешка.
Едрият Крес отговори също тъй насмешливо:
— Може би не знаете, че специалната команда „Розенберг“ е част от СС и следователно е напълно логично да имаме точно такава охрана.
— Със знаменца на полевата жандармерия? — подхвърли сержантът.
— Не смятах, че участвате в разпита, сержант — изрече Макфий с леден глас.
— Не дрънкайте, ами му задайте въпроса… лейтенант.
Макфий го изгледа свирепо.
— Е? — обърна се Корнуол към Крес.
Онзи мълчеше.
— Какво се опитвате да кажете? — попита Макфий.
— Опитвам се да кажа, че няма никаква логика. Тия тук не са от СС. Войниците отвън носят черни униформи, но аз проверих два трупа и под мишниците им нямаше татуировка с кръвната група. СС няма нищо общо с военната полиция. С камионите също има нещо нередно — откъде са взели бензин, по дяволите? Фрицовете вече нямат и капка бензин, само дизел, а и той е на свършване. Може да не разбирам от изкуство, но от немци разбирам. Нещо не е както трябва.
Корнуол внезапно се изправи.
— Предайте оръжието си на лейтенант Макфий, сержант. После елате навън да запалим по цигара.
— Дадено.
Сержантът подаде автомата на Макфий, сетне последва Корнуол навън под лъчите на изгрева. Капитанът присви очи зад стъклата на очилата, извади от джоба на куртката си пакет немски цигари и подаде една на сержанта. Сержантът отказа и запали от своите „Лъки Страйк“.
— Какво става тук, сержант?
— Нямам представа… сър.
— Личи си, че имаш.
— Тия типове не са наред.
— Какво означава това?
— Както казах, няма логика.
— А къде е логиката?
— Искате да чуете мнението ми?
— Да.
— Мошеници са.
— Мошеници?
— Точно така. Камионите са пълни с краден боклук. Тия типове знаят, че е краден, няма списъци, няма документи, затова са го откраднали още веднъж. Така де, кой ще си прави труд да ги докладва… сър.
— Интересно.
— Камионите са прикритие. Не за нас, а за техните. Кой минава през немските пропускателни пунктове? Военната полиция и СС. Повечето фрицове треперят, като ги видят дори и сега. Нали знаете, с тях шега не бива.
— Ами хлапето?
— Сто на сто лъжат за него.
— Защо?
— Може да е важна особа.
— Ватиканските печати?
— Може да са подправени. Или е замесен някой от Рим. Не за пръв път ония божи кравички бъркат в меда.
— Има ли някой на този свят, когото да харесваш, сержант?
— Въпросът не е кого харесвам, сър. Важното е, че знам каквото знам. В ония камиони на двора има купища крадени картини и други боклуци, немците нищо не знаят, вашите хора също нищо не знаят, а на моите момчета им е все едно, дори и да знаят.