На стария кестен има места, където листа не никнат, няма и да поникнат. На него пеперуди не кацат, птици по клоните му не гнездят. Кестените се ронят по земята, лъскави и мъхови, и така си остават там, докато изгният. Дори и враните отвръщат черни очи от разкапващия се дървесен плод.
Растение, подобно на дива лоза с китни широки листа, се вие около дървесния ствол, от всяко разклонение на филизите й са избили малки зеленикави цветя. Денем гъсто покрити с черни мушички, те смърдят като разлагаща се плът, като гноясала рана; именно тази воня привлича насекомите. Това е Smilax herbacea, цвете, което се храни с мърша и леш. В която и посока да поемете, на сто мили оттук няма да намерите нищо подобно. Както и черният кестен, и то е уникално по рода си. А в Адината нива съвместно съжителстват два подобни вида, паразитен и сапрофитен1: единият смуче живителна сила от дървото, другият дължи съществуванието си на мъртви и изгубени души.
А в дървесните клони вятърът пее песен злощастна, песен на мъка и отчаяние, на болка и смърт. Тя се носи над необработените поля, над схлупените колиби с по една стая, ечи надалеч и по други места — хектари и хектари засети със зърно и памук ниви. Ечи и отеква — зове живи и мъртви еднакво и сякаш хвърля сянка, а в нея седят спотаени отколе забравени души.
И ето, на хоризонта отново присветват фарове, задава се дива орда коли. Датата е 17 юли, годината — 1964, и те идват…
Идват да видят пламтящото тяло човешко.
Върджил Госард пристъпва в паркинга край „При Том Дребния“, така й казват на кръчмата. Нощното небе е чисто, облаци няма, луната е мъртвешки жълта. Високо на северозапад се мъдри опашката на съзвездието Дракон, под него е Малката мечка, отгоре — Херкулес. Но Върджил не е човек, който ще си губи времето да брои звездите, когато в същото време в краката му може да се мотае изпуснато петаче. Така де. Затова хич и не поглежда към небесни форми и знаци. От храстите и около дърветата наоколо се обаждат последните полски щурци; тях човешки стъпки не ги плашат, още повече, че тук наистина си е място тихо и отдалечено. Малко са къщите, а и хората се броят на пръсти: повечето още преди години са напуснали тукашната пустош, за да си търсят късмета някъде другаде, където биха имали повече възможности.
Лятото вече си отива, с него повечето птички и насекоми, скоро ще се възцари зимата, а с нея ще настъпи и голямата тишина. Върджил харесва зимата, мрази всякакви буболечки и тям подобни. Днес по-рано например на ръката му кацна някаква си зеленикава твар — най-вероятно ловец на дървеници в мръсната Върджилова постеля — че и успя да го жилне, преди да успее да направи нещо. Две секунди по-късно тя беше вече мъртва и размазана, но ухапаното място все още го сърби и наболява. Сега често-често се чеше и като го прави, без да иска, поглежда светещия циферблат на ръчния си часовник. Затова и бе запомнил кога точно дойдоха онези мъже и по-късно го каза на полицаите: 21,15 часа.
В паркинга има четири коли. Другите са в бара пред телевизора на Литъл Том Ръдж: гледат повторение на хокеен мач. Апаратът си е стара бракма, но пък Върджил хич и не се интересува от хокей. Зрението му е отслабнало и не може да следи светкавичните движения на шайбата. Но пък като помисли човек, то за Върджил Госард почти всичко друго също се движи прекалено бързо. Такъв е животът, а пък той не е особено умен, макар че си го знае и това някак си му повишава цената, нали? Защото на този свят има прекалено много хора, които се мислят за айнщайновци или бобгейтовци. Но не и Върджил. Той съзнава, че си е възтъпичък, затова си трае и си държи очите широко отворени и само гледа някак си да преживее, пък каквото ще да става.