— Някога питал ли си се какъв е произходът ти? Кой си всъщност?
Дейвид беше свикнал дядо му да задава всякакви въпроси. Беше неизменна част от взаимоотношенията им, от начина им на общуване: по-възрастният мъж разпитваше внука си за по̀ младежки неща. Този въпрос обаче беше различен — неочакван — но и много наболял. Не беше който и да е познат въпрос. Беше Въпросът с главна буква.
Кой беше Дейвид всъщност? Какъв беше истинският му произход?
Винаги бе отдавал усещането, че е лишен от корени, на хаотичното си детство и на необичайния си произход. Дядо му беше испанец, но се преселил в Сан Диего през 1946 година заедно със съпругата си. Тя починала при раждането на бащата на Дейвид, който по-късно се запознал с майка му, медицинска сестра от Англия на работа във военновъздушната база „Едуард“ в Калифорния.
Затова през първите години от живота си Дейвид може и да бе имал някакво усещане кой е — американец от английско-испански произход, калифорниец — обаче латиноамериканската фамилия и тъмната му испанска външност все пак бележеха семейството като не съвсем обичайно, не сто процента американско. След това се преместиха във Великобритания, после в Германия, в Япония и накрая пак във Великобритания, защото баща му работеше в Американските военновъздушни сили.
В края на тази световна обиколка Дейвид, вече десетина-дванайсетгодишен, не се чувстваше нито американец, нито британец, нито испанец, нито калифорниец — всъщност никакъв. А после родителите му загинаха в автомобилна катастрофа и чувството му за откъснатост, за самота, за анонимно носене по течението се задълбочи. Беше сам-самичък на света.
Дядо му повтори въпроса:
— Е, Дейвид, питал ли си се? Някога замислял ли си се откъде си?
Дейвид излъга — сви рамене и заяви, че не, всъщност не се бил замислял. Не му се навлизаше в тази територия, не и сега.
Обаче кога друг път, ако не сега?
— Добре, добре — заекна старецът. — Добре, Дейвид. Ами новото ти място? Работата ти? Харесваш ли я? Все забравям с какво се занимаваш…
Дядо му отново ли губеше ясната си мисъл? Дейвид се намръщи и отговори:
— Медиен адвокат. Адвокат съм. Бива.
— Просто бива?
— Неее… всъщност мразя работата си — въздъхна Дейвид заради собствената си прямота. — Мислех си… допусках, че ще е поне малко бляскава. Нали разбираш… поп звезди, купони. А всъщност кисна в някакъв мрачен офис и говоря по телефона с други адвокати. Гнусотия. А шефът ми е пълен кретен.
Разнесе се деряща старческа кашлица. После дядо му се отпусна назад и забоде поглед в тавана.
— Нали завърши хубава специалност в… колежа? Някаква наука беше, нали?
— Ами… завърших биохимия, дядо. В Англия. Обаче там не се правят много пари, затова се насочих към правото.
Поредната пауза. В стаята беше много светло. Най-накрая дядо му се обади:
— Дейвид, трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Излъгах.
Мълчанието в стаята беше задушаващо. Някъде в хосписа изтрака носилка.
— Излъгал си ме? Какво искаш да кажеш?
Дейвид се взря в лицето на дядо си — пак ли изпадаше в деменция? Не беше сигурен, обаче старецът изглеждаше притеснен, когато се зае да обяснява по-подробно:
— Всъщност в момента те лъжа, синко… Аз просто… просто не мога… не мога да го преодолея, Дейвид. Твърде късно е да се променям. A las cinco de la tarde. Съжалявам. Desolada!3
Странна работа. Дейвид наблюдаваше стареца, докато говори.
— Добре… изморен съм, Дейвид. Аз… аз… аз… Трябва да го направя сега. Моля те, погледни ето тук… Поне това мога да направя. Моля те.
— Какво?
— В чантата в края… на леглото ми. В торбата от „Кеймарт“. Виж, виж, моля те!
Дейвид се изправи енергично и се приближи към натрупаните торби и сакове в ъгъла на стаята, от другата страна на леглото. Яркочервената торба от „Кеймарт“ се набиваше на очи в иначе доста окаяната купчина. Взе я и надникна вътре: на дъното имаше някаква сгъната хартия. Карта може би?
Като малък Дейвид беше много запален по картите — по картите и по атласите. Разгъвайки тази на пустинната светлина, струяща през прозореца, той установи, че държи в ръцете си доста красив образец.
Определено беше старинна пътна карта, красиво оцветена и с изискани светлосенки. Меките сивкави вълнообразни очертания обозначаваха планините и възвишенията, езерата и реките бяха в поетично синьо, а зелените многоъгълници бяха блатистите местности покрай Атлантическия океан. Беше карта на Южна Франция и Северна Испания.
3
В пет следобед… Отчаян… (От стихотворението „По дяволите смъртта“ на Федерико Гарсия Норка). — Бел.прев.