— Да, много лесно. Говореха толкова високо в гората, че се чуваха отдалеч. — отговори Стернау — Привърженици на Кортейо са.
Сега ги информира какво беше подслушал.
— В такъв случай трябва непременно да ги заловим! — реши Хуарес.
— Да. И добре стана, че се отказахме да ги настигнем в прерията и да питаме за намеренията ям. Нямаше да узнаем нищо. Кога ще пожелаете да ги спипаме?
— Колкото е възможно по-скоро. Не бива да губим време, нали фактически срещата ни със сър лорд Дридън ще се състои още тази вечер.
— В такъв случай ще помоля за заповедите ви.
— Аз не съм военен и още по-малко ловец. Предоставям всичко на Вас.
— Тогава Ви моля конете да останат тук, където ще намерят по-добра паша. В гората, освен, че няма какво да пасат, могат да ни издадат. Ще ги вържем за колчета и е достатъчно да оставим десет души да ги пазят. Останалите ще се разделим. Половината ще водя аз, другите Мечешко сърце, тъй като ние двамата познаваме добре бивака. Ще ги обкръжим, а останалото ще дойде от само себе си.
— Ако онези са умни, няма и да се стигне до битка. Не бих желал да се пролива кръв, още повече, че от мъртвите нищо не бихме могли да научим.
— Ще Ви направя едно предложение, сеньор. Един или двама от нас да яздят до лагера и да се представят за ловци. Не мисля, че ще се подхвърлят на кой знае каква опасност. По някое време аз ще имитирам крясъка на кукумявка. Той ще е сигналът, че обкръжението е приключило. Сетне двамата ще дадат да се разбере кои са и ще поискат обесниците да сложат оръжие. По този начин ще избегнем нападението, което при всички случаи ще коства кръв.
— Имате право сеньор. Но ролята на тези двама все пак си е опасна. Кой е съгласен да я поеме?
— Аз? — обадиха се много уста.
— Виждате, че имаме достатъчно смели мъже. — забеляза Стернау.
— При това положение направете сам избора! — отвърна Хуарес.
— Не е лесно, понеже не ми се ще да обидя никой. Индианците се изключват. Смятам, че най-добре би било да пратим приятелите ни Мариано и Гърмящата стрела.
Двамата с радост заявиха, че са готови. Отвързаха конете от колчетата, метнаха се на седлата и препуснаха.
— За какви ще се представим всъщност? — попита Мариано по време на кратката езда.
— За ловци. — отвърна Антон Унгер.
— Това да, но от какъв произход?
— Е, аз съм немец и си оставам такъв.
— А аз френски трапер.
— Добре, значи запазвам си името Унгер. Заради тия безделници няма да променя и една-единствена буква.
— А аз се казвам Лотрьовил, нали тъй бях наричан по-рано. Идваме насам от Тексас.
— Да, чудесно. Прехвърлили сме Рио Гранде дел Норте при Игл-Пасс и искаме да… да отидем, аха, искаме да отидем при французите за да се бием срещу тоя проклет Хуарес.
— Отлично! — засмя се Мариано — Хайде, напред! Двамата описаха в галоп една дъга, така, че привидно да се появят от срещуположната страна, откъм север. Сетне забавиха ход и започнаха да яздят плътно до окрайнината на гората. На едно място забелязаха да се мержелее между дърветата някакво сияние. Можеха да се чуят и гласове, разговарящи помежду си. Спряха, и Унгер се провикна:
— Хола! Какъв е пък този огън в гората? Разговорът тутакси замлъкна, а след няколко мига бе запитано:
— Кой е там?
— Двама ловци. Бива ли да дойдем при вас?
— Почакайте първо!
Няколко души от бивака се надигнаха и приближиха с главни в ръка за да осветят новодошлите. Един от тях запита, свъсил надменно лице:
— Да няма и други зад вас?
— На никой не му е хрумнало! — ухили се Мариано.
— Все пак може и да не сте ми дотрябвали.
— Но вие на нас.
— И за кахво?
— Bless my soul![44] — захили се Унгер. — И още питаш? Че не се ли радва човек да види себеподобни в дивата гора?
— Май напразно се радвате!
— Не бъди глупак! Яздили сме цял ден. Тъкмо се канехме да пренощуваме тук някъде, видяхме вашите огньове. Сигурно нищо няма да ви навреди, ако се постоплим малко на тях.
Човекът освети внимателно отново двамата:
— Хайде елате! Но се пазете! Търгувате ли с вмирисана риба, няма да ви стане гешефта при нас.
Двамата слязоха и поведоха конете след крачещите отпред мексиканци. Когато стигнаха огньовете, междувременно се бяха изправили и останалите, за да огледат неканените гости. Унгер и Мариано поздравиха безгрижно, разкопчаха седлата и ги сложиха до огъня, за да ги ползват като възглавници. Сетне се изтегнаха удобно. Онзи, който ги беше разпитвал, бе предводителят, комуто Хосефа Кортейо бе предала писмото. По негов знак конете бяха отведени и всички отново налягаха. После се обърна към Унгер: